Крис Удинг - Отрова

В продължение на няколко минути Отрова разглеждаше с интерес приведената фигура на Йерофанта пред нея. Единственият звук в стаята, като се изключеха гръмотевиците и барабаненето на дъжда, беше проскърцването на перото му. Старецът със зелената роба се взираше съсредоточено в страниците пред себе си през кръглите стъкла на очилата и изписваше ред подир ред с шеметна бързина. Накрая спря, въздъхна и вдигна поглед към посетителите си. Въпреки че Отрова и Чевръстия не бяха издали по никакъв начин присъствието си, старикът през цялото време беше знаел, че са тук.

— А, Отрова! — възкликна Йерофантът с тънък и леко пресипнал глас. — Колко се радвам, че най-накрая те виждам със собствените си очи! Аз съм Йерофантът Мелхерон.

Тъмнокосата девойка хвърли неуверен поглед към Чевръстия.

— Да се запозная с вас е голяма чест за мен — рече тя. — Не знаех, че очаквате посещението ми.

— Всички посещения са очаквани — отвърна старецът. — Знаех, че ще дойдеш, защото аз те доведох тук.

— Как така? — попита Отрова, неспособна да скрие недоверието в гласа си.

Мелхерон не отговори на въпроса й. Вместо това й даде знак да се приближи към него.

— Ела по-близо. Искам да те разгледам. Чевръстин, ще ни оставиш ли за минутка?

Старият познайник на Отрова се поклони почтително.

— Ще чакам отвън — каза той и излезе от стаята.

Момичето пристъпи към Йерофанта със смесени чувства на тревога и неохота. Не й допадаше маниерът му да говори с недомлъвки и загадки, както и възникналото у нея впечатление, че старецът знае повече, отколкото казва. Когато се приближи до него, девойката погледна крадешком към книгата, в която Мелхерон пишеше. Както беше казал Чевръстия, страниците й бяха празни. Освен това в мастилницата имаше не мастило, а някаква полупрозрачна течност, подобна на лепкава вода.

Йерофантът присви очи и Отрова забеляза, че те са пожълтели от старост и имат цвета на древен пергамент.

— Да, да, виждам, че съм бил прав. Ти знаеш, нали?

— Какво да знам? — попита машинално девойката и в същия миг се смъмри вътрешно, задето бе отвърнала точно по начина, по който се очакваше от нея. Както можеше да се очаква, репликата на Мелхерон бе уклончива и неясна.

— Знаеш, само че не искаш да го признаеш пред себе си. Опитваш се да уловиш скрития смисъл в думите ми. Познах, нали? Възхитително! Изумително!

— Помните ли Мрачин? — внезапно попита Отрова.

Старецът се усмихна и възкликна още по-радостно:

— Възхитително! Изумително! Сменяш темата, преминаваш в контраатака! Ти ще станеш истинска перла, моя малка Отрова! — Той свали очилата си и изтри една сълза от ъгълчето на окото си с костеливите си пръсти. — Мрачин, казваш? Да, помня го. Клетото създание!

— Той също ви помни — отбеляза момичето. — Казва, че не сте си направили труда да обмислите подробностите. Например, с какво ще се храни, ако не успее да улови риба. Разбирате ли какво означава това?

— Естествено! — увери я Мелхерон. — Аз винаги правя така! Не мога да мисля за всички дреболии на света, Отрова! Че аз ще полудея!

Изражението на момичето показваше, че според нея старецът и бездруго вече си бе изгубил ума.

— Въпреки това — продължи Йерофантът с по-сериозен тон, — Мрачин не е единственият, който се оплаква от съдбата си. Такива неща се случват все по-често напоследък. Хората започнаха да забелязват. Как мислиш, дали съм започнал да забравям, Отрова? Паметта ми вече не е същата както преди. Смяташ ли, че те виждат пукнатините?

— Какви пукнатини? — попита девойката. Разочарованието, което се бе пробудило в нея, не спираше да расте.

— Пукнатините! — извика Мелхерон. — Пукнатините в сюжета! Търпението на Отрова вече се бе изчерпало.

— Ще ми кажете ли какво означава всичко това? — изкрещя тя, изгубвайки самообладание. — Никой от тези, които съм срещнала, откакто напуснах родното си поселище, не ми е дал конкретен отговор! Какво означава това? Защо непрекъснато попадам в ситуации, които сякаш са излезли от вълшеблени приказки? Защо Мрачин смята, че вие сте виновен за стогодишния му глад? Кой изобщо сте вие?

Ала тирадата й не направи никакво впечатление на Мелхерон.

— Ти вече знаеш, Отрова — произнесе бавно и отчетливо той. — Няма нужда да ти обяснявам каквото и да било.

Изведнъж й се стори, че пропада в студена и тъмна бездна, зейнала вътре в нея. Наистина знаеше. Семената на подозрението бяха започнали да зреят в нея от самото начало, а всяка следваща случка само доизбистряше смътната идея, която бе възникнала в съзнанието й. Тази идея обаче, беше прекалено ужасна, за да бъде взета на сериозно, прекалено ужасна дори да си я помислиш…