Крис Удинг - Отрова

Отрова се почеса по носа. Не беше лесно да осмисли всичко това.

— Тогава с какво започва моята история? — попита тя.

— С напускането на Чайкино, предполагам — отвърна Чевръстия. — Или малко преди това. Как си получила името си също е изключително интересна история. Сигурен съм, че трябва да знаем повече и за семейството ти, и за похищението на Азалия…

— Това не ми се струва редно — отбеляза Отрова. Чувстваше се едновременно уморена и объркана. — Това си е моят живот, Чевръстин. Отвлякоха моята сестра… моите сълзи капеха, когато плаках за нея… Колко пъти бях изплашена до смърт и за малко да ме изядат жива… И ти ми казваш, че всичко това е само една история!

— Всичко е история — отвърна старецът. — Казвал съм ти го и преди. Зависи единствено от това как ще то погледнеш.

— Искаме да видим Йерофанта! — прогърмя в залата гласът на Ейлтар.

— Йерофантът няма да приеме никого, докато не завърши работата си — отвърна гаргойлът.

Кокалчетата на Отрова бяха побелели от стискане на каменния парапет на терасата, откъдето наблюдаваше сцената, разиграваща се под нея. При вида на повелителя на вълшеблените създания и неговия секретар в нея отново закипяха яростта и отвращението, защото в тях съзираше чудовищата, които бяха похитили сестричката й и отгоре на всичко я бяха измамили, когато трябваше да й я върнат. Защо изобщо им бе нужно да отвличат Азалия? Тъмнокосата девойка нямаше никаква представа. И къде беше сестра й сега? Какво ли бе преживяло момиченцето, откакто Плашилището го бе завлякло във Вълшеблените владения? Дали изобщо бе жива? Отрова се опита да прогони тези мисли. Не биваше да се поддава на отчаянието. Всичко трябваше да завърши добре. Имаше изход и тя нямаше да се предаде.

Залата, в която се намираха в момента, бе една от многото подобни в замъка на Йерофанта. Беше просторна, с висок таван от черен камък и масивни колони, поддържащи широката тераса, където стояха Отрова, Чевръстин и неколцина други наблюдатели. По стените висяха избелели от времето знамена, а на покрития с красиви килими под се бяха събрали всички повелители и повелителки на Владения, които бяха решили да дойдат. Отрова ги наблюдаваше внимателно.

Най-отпред бе застанал Ейлтар със своята свита. Той тъкмо спореше с огромния каменен гаргойл, който бе заел заплашително изгърбена поза на широкото стълбище, пазейки двойните врати за горните нива. На тъмнокосата девойка й трябваха няколко минути, за да се убеди, че очите й не я лъжат. Ако повелителят на вълшеблените създания бе висок два метра и половина, гаргойлът беше поне три, а размахът на ципестите му криле надхвърляше четири метра и половина. Зъбатата му муцуна бе разтеглена в хищна усмивка, а очите му горяха като въглени.

— Той не може да ни отпрати! — извика възмутено Ейлтар, изгубвайки контрол над гнева си. — Тук са се събрали господарите и господарките на всички Владения! Настояваме за аудиенция!

— Настоявайте колкото си искате — избоботи каменният исполин, — но повелителят Мелхерон няма да ви приеме в момента. Той пише и помоли да не го безпокоят.

— Много добре знаем, че пише — изсъска червенокосият мъж. — Точно затова сме тук! Сега ни пусни да минем!

— Във Владението на Йерофанта, както и във вашите Владения, неговата дума е закон. Не мога да ви пусна.

Отрова обходи с поглед и другите присъстващи. Вече бе попитала Чевръстин за имената им, но не беше успяла да запомни всичките. Едно име обаче й направи особено впечатление — Гругарот, Подземният повелител, кралят на тролищата.

Единствено той от всички присъстващи не отстъпваше по ръст на гаргойла. Имаше къси, дебели крака, могъщи мишци и огромна долна челюст, от която стърчаха две бивни (едната беше счупена). Чевръстин й бе разказал, че Гругарот я счупил в тридневната ожесточена битка със своя предшественик Мъгуор, от когото получил мантията на властта. Кожата на Подземния повелител бе кафява и покрита с остра четина — толкова твърда и гъста, че приличаше на жива броня. Доколкото Отрова можеше да види, изцапаните му одежди бяха издържани в кафяви и алени тонове, на рамото му почиваше чук с невероятни размери, а на покритото му със сажди лице блестяха налети с кръв очи. Това чудовище живееше в планините, в дълбоките шахти и гърлата на вулканите, ето защо беше почерняло от мръсотия. Най-важното обаче беше друго — Гругарот бе смъртен враг на Ейлтар.

— Чевръстин? — прошепна тя.