Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

книга първа от трилогията "Сказание за Сарамир"

Първия път, когато умря, Кайку беше на двадесет жътви.

Нямаше никакъв спомен как се е озовала на това място. Отговорът й се изплъзваше, хлъзгав от възторга, от усещането за спокойствие, което се бе просмукало във всяка фибра от тялото й. А и тази красота около нея… подобна красота би я накарала да заплаче, стига да можеше. Целият свят се бе превърнал в златисто блещукащо сияние, милиони и милиони ефирни нишки, които потрепваха и танцуваха пред погледа й. Те нежно я докосваха и теглеха, носейки я бавно напред към някаква незнайна цел. По едно време се раздалечиха, за да пропуснат загадъчния силует, който се плъзна между тях — нещо огромно и дивно, като китовете, които тя обичаше да наблюдава от брега, когато гостуваше в лятната къща на Мишани. Девойката се опита да го разгледа по-внимателно, но само след миг то изчезна и нишките се затвориха плътно зад него.

„Полята на Омеча“ , помисли си момичето. Но как бе възможно това? Тя още не беше преминала през Портата, нито пък бе срещнала пазителя Йору — тлъстото джудже с изпъкнал като делва корем, червена кожа и уши и бивни като на прасе, понесло бездънната стомна вино, дадена му от Исисия, за да облекчи дългото му бдение. Не, това не са Полята — навярно тук се извиваше пътят към Портата, смълчаната пътека към входа на царството на блажените мъртъвци.

Кайку не изпитваше никакви угризения или тъга. Бе преизпълнена с такава хармония, че в сърцето й нямаше място за нищо друго. Помисли си, че може да се пръсне от удивление при вида на златистия, блещукащ свят, из който се рееше. Ето към какво се стремяха монасите, когато кръстосваха нозе и прекарваха в съзерцание години на върха на някоя колона, ето какво търсеха старите поклонници на опиума в задимените пушални, докато вдишваха жадно дима от изгорели амаксови корени през своите лули. Това беше съвършенството.

Изведнъж девойката почувства силно дръпване, а в гърдите й припламна изгаряща болка. Тя долови ужасеното потрепване на блещукащите нишки, които я галеха, почувства как я дръпват рязко назад… след което бе повлечена надолу, натам, откъдето бе дошла. Стори й се, че вижда очертанията на Портата в далечината, както и Йору, който й се смееше, вдигнал стомната в прощален жест. Искаше й се да изпищи, обаче нямаше никакъв глас. Красотата я изоставяше, напускаше сърцето й, изтичаше като вода от пробито ведро. Тя се съпротивляваше с всички сили, мъчеше се да се задържи, ала силата я дръпна безжалостно, пожарът в гърдите й се усили и момичето бе повлечено неумолимо надолу…

Очите й се отвориха, но още не можеше да избистри погледа си. Усети нечии устни върху своите, меки устни, които се притискаха силно към нейните, а дробовете й изгаряха от агонизираща болка, докато се мъчеха да си поемат дъх. Лице, намиращо се твърде близо, за да различи чертите му; черна коса, спускаща се върху бузата й.

Тялото й потръпна конвулсивно и устните се отделиха от нейните. Другият човек се отдръпна и погледът на Кайку най-сетне се фокусира. Лежеше на рогозката в спалнята си; прислужницата й Асара бе седнала върху нея. Тя отметна гъстата си коса назад и изгледа господарката си, а очите й изглеждаха като две езера от мрак.

— Ще живееш, значи — каза тя загадъчно.

Кайку се огледа и изведнъж се почувства изплашена и объркана. Имаше усещането, че нещо с въздуха не беше наред. Пурпурни проблясъци припламваха навън в нощта, а трополенето на дъждовните капки само засилваше ужасните стържещи звуци, идващи от небето. Това не бяха обикновени гръмотевици. Лунната буря, която баща й предричаше от няколко дни, най-накрая се бе разразила.

Заобикалящите я предмети най-накрая дойдоха по местата си, подреждайки се според разпокъсаните й спомени. Доскоро познатата обстановка изведнъж й се стори чужда и непозната, изкривена от постепенно просмукващата се в стаята нереалност. Изящно резбованите плетеници, красящи капаците на прозорците, сега изглеждаха особено, а потракването им от вятъра наподобяваше звука, издаван от пустинните змии. Гъстите нощни сенки, скупчили се под полираните греди на тавана, като че ли се взираха в нея. Дори малкият олтар на Оча, разположен в единия ъгъл на скромно обзаведената стая, се беше променил — елегантните цветчета гайа сякаш кимаха в зловещ заговор с бурята, а изящно инкрустираните пиктограми, на които бе изписано името на Императора на боговете, като че ли се огъваха и едва забележимо помръдваха.