Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Първото нещо, което забеляза, беше, че гривната й липсва.

— Асара! Гривната на баба! Сигурно е паднала и… се е…

— Спокойно. Аз я взех. Предложих я като дар на Великия ипи, задето ни осигури закрила.

— Но баба ми подари тази гривна за осмата ми жътва! — извика момичето. — Никога не съм я сваляла от ръката си!

— Смисълът на дара е да пожертваш нещо ценно за теб — каза равнодушно прислужницата. — Великият ипи спаси живота ни. Нямах нищо, което да му дам, ала ти имаше.

Кайку я изгледа смаяно, но жената се направи, че не забеляза. Вместо това махна с ръка към заобикалящия ги пейзаж.

— Помислих си, че не е добра идея да палим огън на полянката на Великия ипи, ето защо те преместих тук.

Главата на девойката клюмна. Бе твърде изтощена, за да протестира повече. Асара я изгледа безмълвно.

— Трябва да узная — промълви Кайку. — Семейството ми…

Прислужницата остави настрана лъжицата, която използваше, за да разбърква съдържанието на гърненцето, и застана на колене пред момичето, хващайки я за ръцете.

— Всички са мъртви.

Девойката усети как в гърлото й се надига буца, но кимна, за да покаже, че разбира смисъла на казаното.

— Какво се случи?

— Не би ли предпочела първо да хапнеш нещичко, за да се подкрепиш?

Кайку вдигна глава и погледна Асара право в очите.

— Трябва да узная — повтори.

Жената пусна дланите й.

— Повечето бяхте отровени — рече тя. — Ти умря, докато спеше. Подозирам, че го е направил някой от кухненските слуги, но не мога да съм сигурна. Който и да е бил, не си е свършил добре работата. Баба ти изобщо не вечеря онази нощ, ето защо бе още жива, когато се появиха шин-шините. Предполагам, че някой е изпратил демоните, за да убият слугите и по този начин да заличат всички доказателства. Без свидетели престъплението щеше да остане неразгадано. — Тя се намести по-удобно на хълбоците си.

— Кой? — попита момичето. — И защо?

— Нямам отговор на тези въпроси — призна жената. — Засега.

Асара се изправи и се върна при гърненцето, от време на време обръщайки рибата. След малко девойката наруши мълчанието.

— Аз умрях ли, Асара? От отровата?

— Да — отвърна й прислужницата. — Аз те върнах обратно.

— Как?

— Откраднах дъха на друг човек и го пуснах в теб.

Кайку си спомни за Кария, другата й прислужница, която бе видяла да лежи бездиханна на пода в спалнята си.

— Как е възможно това? — прошепна, страхувайки се от отговора.

— Има много неща, които още не разбираш, Кайку — отговори жената. — Аз съм едно от тях.

Момичето започваше да осъзнава това. Асара винаги бе изглеждала като перфектната прислужница — тиха и покорна, умела в сресването на косите и избора на дрехите, на нея винаги можеше да се разчита. Девойката я харесваше повече от по-своенравната Кария и често си говореше с нея, споделяше й тайни или си играеха заедно. Обаче в отношенията им винаги имаше някаква граница, която не прекрачваха; преграда, която не им позволяваше да станат наистина близки. Негласното разбиране, че двете принадлежаха към различни касти. Кайку имаше благороден произход, а Асара — не, и поради тази причина едната имаше задължението да служи и да се подчинява на другата. Така стояха нещата в Сарамир, и то открай време.

И ето че сега момичето осъзнаваше, че последните две години се е заблуждавала. Това не беше човекът, когото тя си мислеше, че познава. Тази Асара имаше ледено хладнокръвие и нерви от стомана. Тази Асара бе спасила живота й, отнемайки друг на негово място, беше изгорила къщата им, бе й отнела най-съкровения й подарък от баба й и го беше дала на някакво дърво. Тази Асара я бе спасила от демоните.

Коя беше всъщност тя?

— Поточето е ей там, Кайку — каза прислужницата, посочвайки с лъжицата. — По-добре се измий и се преоблечи. Ще вземеш да настинеш с тези мокри дрехи.

Девойката забеляза, че от миналата нощ прислужницата й бе спряла да я нарича „господарке“, както беше прието. Въпреки това се подчини. Чувстваше, че трябва да се срамува от себе си — полугола, с тази размъкната и мръсна нощница върху себе си. Обаче изобщо не я беше грижа за това след снощните събития. Уморена и недоспала, тя се приближи до поточето, захвърли изцапаната нощница и започна да се плакне, отмивайки нечистотиите от снагата си. Когато привърши и слънчевите лъчи погалиха голата й кожа, момичето не изпита никакво удоволствие. В момента тялото й не представляваше нищо повече от вместилище за нейната скръб.