Крис Удинг: Нишката на покварата

книга втора от трилогията "Сказание за Сарамир"

Въздухът, лепнещ и тежък от зноя на джунглата, гъмжеше от насекоми.

Саран Иктис Марул лежеше неподвижно върху плоската, покрита с прах скала, под сянката на надвисналото чапапово дърво, което го закриляше от безмилостните слънчеви лъчи. В ръцете си държеше дълга, тънка пушка, а немигащият му взор беше вперен в тясната клисура, която сякаш бе прорязана с гигантски нож в плътта на земята. Белите скали, осеяли дъното й, бяха останали от реката, която отдавна вече не течеше тук — течението й беше отклонено от чудовищните земетресения, разтърсващи необятната пустош на континента Окхамба от време на време. От двете страни на клисурата земята се издигаше вертикално като стена — масивна праисторическа скала, чийто горен край бе гъсто обрасъл с пълзящи растения, храсти и дървета, здраво вкопчили корените си във всяка цепнатина и ръб.

Мъжът лежеше на най-високата точка от скалата — там, където едно време реката се устремяваше надолу като буен водопад. Чудовищното създание, което ги преследваше от седмици, имаше само един път, ако искаше да продължи по дирите им. Пейзажът просто беше прекалено враждебен, за да му предостави някаква алтернатива. Рано или късно то щеше да мине оттук и когато се появеше — независимо дали това щеше да стане след час или след цяла седмица — Саран щеше да го очаква.

Съществото бе убило първия от изследователите преди около половин месец — сарамирски следотърсач, когото бяха наели в един от колониалните градове на Куараал. Е, предположиха, че е бил убит, тъй като не успяха да открият нито труп, нито каквито и да е следи от насилие. Следотърсачът беше прекарал в джунглата целия си живот — или поне твърдеше, че е така. Но дори той не се бе оказал подготвен за онова, на което се натъкнаха в мрачното сърце на Окхамба.

В търсене на изчезналия мъж се отправиха двамина от местните туземци, принадлежащи на племето Кпетх — надеждни водачи, които изпълняваха и функциите на товарни мулета. Те бяха албиноси, в продължение на хиляди години обитавали непроходимите централни райони, където слънчевите лъчи не успяваха да проникнат през гъсто преплетените корони на дърветата. По някое време в миналото били прокудени от територията си и мигрирали към брега, където били принудени да водят нощен начин на живот заради адските горещини. Въпреки това кпетханците не бяха забравили миналото си и бяха незаменими в полумрака на джунглата. Те нямаха нищо против да продават услугите си срещу куараалски пари, които им осигуряваха относително спокойствие и удобство в тази тясна ивичка земя, управлявана от теократите и разположена в северозападния край на континента.

Саран не съжаляваше за загубата им. И без това не ги харесваше. Те омърсяваха идеалите на своя народ, като взимаха пари за службата си, плюейки по този начин върху хилядолетните окхамбски традиции. Той бе открил изкормените им трупове — те лежаха проснати един връз друг, докато кръвта им бавно се просмукваше в тъмната почва на родната им земя.

Другите двама кпетханци избягаха от страх за живота си. Впоследствие създанието ги използва като стръв. Изтерзаните нещастници бяха оставени на пътя на изследователите със строшени крака, захвърлени да се пържат в жегата, докато крещяха за помощ. Навярно писъците им трябваше да привлекат останалите, ала Саран не се подлъга. Той заобиколи отдалеч двамата кпетханци и никой от спътниците му не се възпротиви.

Загубиха още четирима души — все мъже от Куараал, безпомощни пред лицето на чудовищната жестокост на прочутия с джунглите си континент. Двама бяха убити от съществото, което ги преследваше, един падна, докато пресичаха дълбока клисура, а последният се удави, когато неговата ктаптха се преобърна. Изглежда, управлението на плоскодънната тръстикова лодка се беше оказало твърде трудно за сегашното му състояние — треската се бе вкопчила в тялото му, — защото, когато плавателният съд отново възвърна нормалното си положение, той вече не беше на борда му.

Девет мъртъвци за две седмици. Бяха останали само трима — и то заедно с него. Всичко трябваше да приключи сега. Въпреки че се бяха измъкнали от ужасните дебри на централна Окхамба, се намираха на дни път от срещата си — ако изобщо щеше да има среща при тези обстоятелства — и бяха в отвратителна форма. Уейта, последният сарамирец сред тях, продължаваше да се гърчи от същата треска, която бе повалила куараалеца — чувстваше се изтощен и на ръба на лудостта. Тсата се беше сдобил с рана в рамото си, която най-вероятно щеше да загнои, ако не намереха подходящите билки, с които да го излекуват. Единствено Саран бе здрав. Болестите сякаш отбягваха тялото му, а силите му бяха неизтощими. Дори той обаче бе започнал да се съмнява в шансовете им да стигнат живи до целта си, а последствията от това щяха да бъдат много по-страшни от евентуалната им смърт.