Крис Удинг - Вещерите от Сарамир

Потокът завършваше в неголямо вирче сред дърветата, от чиято повърхност се подаваха няколко обрасли с треволяци могилки и обсипани с камъни и туфи храсти островчета. Най-отдалеченият остров изглеждаше като пиедестал, на който се издигаше гигантско древно дърво, надвиснало над околния пейзаж с огромните си размери. Стволът му беше по-дебел от два човешки ръста, взети заедно, клоните му бяха възлести и изкривени от годините, а короната му наподобяваше грамадно ветрило. Земята под него бе покрита с истински килим от златисти, кафяви и зелени листа, и въпреки плющящата пелена на неспиращия дъжд мястото излъчваше усещане за някакво свещено спокойствие и девствена красота. Дори въздухът тук бе различен и изглеждаше кристално крехък, сякаш някакво незнайно същество бе затаило дъха си. Кайку веднага почувства промяната и долови неведомото присъствие, като че ли нещо хладно, мудно и спокойно ги наблюдаваше с вял интерес.

Изпукването на строшена съчка разтревожи Асара и тя веднага се завъртя, за да види как един от шин-шините се прокрадва из короните на дърветата вдясно от тях, придвижвайки се с невероятна бързина между гъстите клони, а светещите му очи са приковани в тях. Тя повлече Кайку във вирчето и двете нагазиха до глезените във водата, която накваси краищата на робите им. Жените зашляпаха към най-далечния остров и когато стъпиха на него, Кайку се отпусна безжизнено на тревата. Прислужницата я остави там и се втурна към гигантското дърво. Тя долепи челото и дланите си до кората му и започна да мълви нещо, а устните й се движеха със светкавична бързина.

— Велики ипи, почитан дух на гората, умоляваме те да ни дариш със своята закрила. Не позволявай на тези демони на сенките да осквернят обиталището ти с тяхната поквара.

Изведнъж по цялото дърво пробяга тръпка, а от короната му се посипаха стотици дъждовни капки.

Асара отстъпи няколко крачки от ствола и се върна при Кайку. Прислужницата приклекна до нея, отметна залепналите мокри кичури от лицето си и насочи взора си към гората. Усещаше ги как се прокрадват сред клоните. Най-малко три, а можеше и да са повече — дебнещи в сенките, притаени в короните, със зловещи светещи очи, приковани в плячката.

Асара се вслушваше, а ръката й бе близо до пушката. Тя не беше жрец, но познаваше духовете на гората достатъчно добре. Великият ипи щеше да ги защити или поне нямаше да позволи на демоните да дойдат по-близо. Великите ипи бяха пазителите на гората, а могъществото им беше най-силно там, където растяха. Паякообразните същества обикаляха наблизо, а кокилоподобните им крайници ту ги приближаваха, ту ги отдалечаваха. И оттук усещаше разочарованието им. Въпреки че виждаха ясно жертвите си, шин-шините не се осмеляваха да пристъпят във владенията на Великия ипи.

След известно време Асара напълно се увери в безопасността им. Тя хвана Кайку за раменете и я повлече към закрилата на големите корени на дървото, където не беше толкова мокро. Момичето бе заспало непробудно. Прислужницата се загледа в крехкото й телце, което бе измокрено до кости и бе цялото премръзнало, и изпита състрадание към нея. Жената се наведе над господарката си и я погали нежно по бузата с ръка.

— Животът може да е много жесток, Кайку — рече тя. — Боя се, че тепърва започваш да научаваш това.

Лунната буря бушуваше в небесата, докато тя седеше под закрилата на голямото дърво и чакаше да дойде изгревът.

Кайку се събуди от силното изпращяване на някаква съчка в огъня и отвори очи. Асара стоеше наблизо и разбъркваше малко, почерняло гърненце, висящо на железен триножник над пламъците. Две змиорки вече бяха набучени на една клонка и се печаха до него. Слънцето бе в зенита си, а въздухът беше горещ и душен. Свеж, приятен земен аромат се носеше наоколо, докато мократа почва съхнеше под слънчевите лъчи след снощния порой.

— Благоден, Кайку — каза Асара, без да поглежда към нея. — Тази сутрин отидох до къщата и се опитах да спася това, което мога. — Тя й подхвърли вързоп дрехи. — Не беше останало много, ала дъждът бе потушил пламъците, преди да погълнат всичко. Имаме храна, дрехи и достатъчно пари.

Девойката се изправи и се огледа. Вече не се намираха насред онзи вир. Седяха в някаква падина, където почвата беше песъчлива и осеяна с камъчета, а растителността бе оскъдна, като изключим няколкото храста в съседство. На върха на долчинката растяха дървета, чиито силуети контрастираха на фона на заслепяващата слънчева светлина, а до ушите й достигаха успокояващите звуци на гората. Дали Асара я бе донесла тук?