Крис Удинг: Вещерите от Сарамир

Шин-шините бавно пристъпиха в просторното преддверие, навеждайки туловищата си под сводовете, докато огъваха издължените си заострени крайници с чудовищната грация на гигантски насекоми. Изглеждаха още по-страшни, защото погледът на Кайку за нищо на света не искаше да се спре върху тях, създавайки ореол на загадъчност около формата им; единствено блясъкът на очите им беше ясно забележим. Тя усещаше, че Асара трескаво търси нещо — незапаления фенер, който стоеше на перваза на прозореца. Демоните пропълзяха още по-близо, придържайки се към най-тъмните кътчета на помещението.

— Бъди готова — прошепна й Асара; миг по-късно тя запрати фенера в центъра на стаята. Шин-шините веднага се хвърлиха към падналия предмет и в същата секунда прислужницата стреля по мястото, където се бе разляло маслото от лампата.

Помещението изведнъж се озари от ярка светлина, а в средата му лумна огромен пламък, съпроводен от зловещите писъци на непознат език на демоните, които се отдръпнаха тромаво назад от огненото сияние. Ала Кайку вече бе отворила вратата и се беше понесла навън в бурята, тичайки боса по тревата към дърветата, които обграждаха къщата от всички страни. Асара се движеше плътно зад нея, оставяйки пламъците да обхванат дървените стени и хартиените паравани. Те търчаха като обезумели под пелената на дъжда, свивайки се уплашено всеки път, когато от небето се разнасяха страховити стържещи звуци. Без да се осмели да погледне назад, без изобщо да знае дали прислужницата й я следва, или не, Кайку се хвърли между дърветата.

И трите луни се виждаха тази нощ, скупчени над облаците, които бавно се носеха в мрачното небе. Огромната Аурус, най-голямата и старата от сестрите; Иридима, по-малка, но по-ярка, с кожа, набраздена от сини пукнатини; и малката зелена Нерин, най-срамежливата от всички, която рядко показваше лицето си. Легендите разказваха, че когато трите сестри били заедно, те се биели и разкъсвали небето… Стържещите звуци всъщност били писъците на Нерин, защото сестрите й й се подигравали и я дразнели заради зелената и кожа. Бащата на Кайку разказваше малко по-различна история — че лунните бури са просто резултат от въздействието на комбинираната гравитация на небесните тела върху земната атмосфера. Обаче, какъвто и да беше отговорът на въпроса, всички знаеха, че когато трите луни са близо една до друга, неизбежно се разразяваха лунни бури. И че в тези нощи Лунните деца бродят по земята.

Кайку дишаше запъхтяно и тихичко хленчеше, докато бягаше между дърветата. Тънички клонки я шибаха от всички страни, оставяйки мокри следи по кожата й. Нощницата й цялата бе подгизнала, дългата й до брадичката коса беше залепнала за скулите, а ходилата й бяха кални и мръсни. Тя тичаше слепешком, сякаш по този начин можеше да избяга от реалността. Съзнанието й все още отказваше да възприеме чудовищния характер на онова, което се беше случило преди минути. Чувстваше се като дете — безпомощна, сам-самичка и изплашена до смърт.

Най-накрая неизбежното се случи. Босото й стъпало се натъкна на камък, който се оказа по-хлъзгав, отколкото изглеждаше, и тя загуби равновесие, приземявайки се тежко върху един стърчащ от калта корен. От очите й рукнаха сълзи на болка, тя се отпусна, мръсна и измокрена до кости, в тинята и зарида неудържимо.

Ала нямаше никакво време за почивка. Усети как някой я дърпа изотзад, погледна нагоре и видя Асара, която се опитваше да я изправи. Момичето й изкрещя нещо несвързано, но прислужницата беше безмилостна.

— Знам едно сигурно място — рече тя. — Трябва да продължим. Те са по петите ни.

И ето че бягаха отново, носейки се като вихър между дърветата, като се препъваха и подхлъзваха, но упорито продължаваха напред. Въздухът сякаш ги дърпаше и се опитваше да ги повдигне, зареден със странна енергия от бурята. Тя си играеше със сетивата им и караше всичко наоколо да изглежда повече или по-малко реално. Баба Коми обичаше да предупреждава внучката си, че ако подскочи твърде нависоко по време на лунна буря, може никога да не се върне на земята, а да си остане да се рее в небето. Кайку набързо прогони тази мисъл, припомняйки си писъка, който бе чула в къщата. Баба й беше мъртва. Всички бяха мъртви. Тя бе сигурна в това, дори и без да го е видяла с очите си, защото усещаше огромната празнота, зейнала в сърцето й.

Не след дълго дърветата свършиха и двете жени се озоваха на каменистия бряг на един поток, чиито придошли от дъжда води бучаха разпенено. Асара бързо се огледа наоколо; дългата й коса бе натежала от просмукалата се в нея влага. След миг вече беше взела решение накъде да потеглят и пое надолу по течението му, повлякла Кайку след себе си. Момичето се намираше на ръба на изтощението, като това се виждаше и с просто око от неуверените й крачки и клюмналата й глава.