Крис Удинг - Отрова

Старецът се засмя.

— Само не ме засипвай с въпроси! — разпери ръце той. — Задавай ги един по един. Всички Пазители на древността биват обучавани да се ориентират из библиотеката. Казано с две думи, това не е никак проста работа, затова не се отделяй от мен, иначе ще се изгубиш. Искаш да разгледаш някоя книга? Ей сегичка ще ти избера една…

Девойката го последва по тъмните коридори на Великата библиотека. По стените бяха закачени фенери, ала огромните размери на залата правеха невъзможно прогонването на мрака. Отрова тъкмо щеше да попита спътника си дали фенерите не застрашаваха целостта на книгите, но Чевръстин сякаш прочете мислите й, защото изпревари въпроса й.

— Не се тревожи — рече той. — Тук има повече магии, отколкото можеш да си представиш. Тези книги не могат да бъдат изгорени, нито пък можеш да разкъсаш страниците им с ръце.

Чернокосото момиче крачеше след стария си приятел и не можеше да откъсне поглед от него. Това си беше същият Чевръстин с непослушна посребрена коса, голям нос и добродушни очи. Разкошната мантия на учен изобщо не го беше променила. Сега обаче Отрова знаеше, че той е Антикварий, Пазител на древността и събирач на животи, което означаваше, че не е онзи Чевръстин, когото познаваше от Чайкино.

— Защо не ми каза това по-рано? — попита тя, докато вървяха между огромните стелажи.

— Сърдиш ли ми се? — попита старецът.

— Не — отвърна девойката. Тя наистина не се чувстваше излъгана от премълчаването на истината. — Не, просто бих искала да го узная от по-рано.

— Не можех да ти кажа — промълви мъжът.

— Така си и мислех — въздъхна Отрова. — Защото си ме наблюдавал?

— Много си досетлива — похвали я Чевръстин. — Да, именно защото те наблюдавах. И не само теб. Нали знаеш, че много пътешествам. Но от всички хора, чийто живот държах под око, теб наблюдавах с най-голямо внимание.

Момичето кимна, докато размишляваше над тези думи.

— И защо?

— Имам нещо като инстинкт за тези неща — обясни старецът. — Всички, които се наричат Антикварии, го притежават в по-малка или в по-голяма степен. С времето се научаваш да забелязваш кълновете на авантюризма в сърцата на хората, дори и когато са още деца.

— Но ако Ейлтар не бе изпратил Плашилището да похити Азалия…

— Ти пак щеше да напуснеш Чайкино, Отрова — прекъсна я Чевръстин. — Рано или късно, сама щеше да го сториш. Намесата на Ейлтар просто ускори нещата. Ако не се бе случило това, щеше да е нещо друго. А можеше и да не стане така… — той вдигна рамене. — Непредсказуемостта е нещо обичайно в нашата работа и в нея непрекъснато има множество неизвестни. Често тези, които имат потенциала да станат велики, не се възползват от него. Обстоятелствата или съдбата често решават другояче. Ето защо ние разстиламе мрежите си, чакаме и наблюдаваме. Човек може да стане герой или злодей за едно мигване на окото, Отрова. Понякога пропускаш момента и трябва да прегледаш всички истории, сказания, приказки и легенди, за да откриеш чистите факти. Ала рано или късно всички знания идват при нас.

— Тук има ли книга за мен? — попита Отрова.

— Естествено — отвърна старецът.

— Мога ли да я видя?

Чевръстия се усмихна снизходително.

— Не и докато не е завършена.

— Ти ли я пишеш?

— Не — поклати глава събеседникът й. — Ние само наблюдаваме. А посредством нас книгите се пишат сами.

— Нищо не разбирам — намръщи се тъмнокосата девойка.

— Гледай тогава — рече Чевръстин и свали от близката лавица един масивен том с желязна закопчалка. Той положи книгата на масата в една от нишите за четене, след което запали фенера и двамата с Отрова приседнаха на скамейката.

— „Аламбар Бърл“ — прочете на глас тя думите, гравирани на обшитата със злато корица.

Чевръстин разлисти страниците и разтвори книгата някъде по средата. Текстът бе написан с идеално равен почерк, без нито едно мастилено петно или задраскване. Старецът се наведе напред и започна да чете:

И въпреки че мъжете н жените до него падаха мъртви на земята, Аламбар не напускаше полесражението. Сякаш беше омагьосан — стрелите на вълшеблените създания пронизваха въздуха но нито една от тях не попадна в гърдите му. Той вдигна високо меча си и отправи зов към съратниците си. Людете на Джемар чуха призива му и той вля кураж и доблест в сърцата им. Те се хвърлиха в битката с нови сили и щом вълшеблените създания зърнаха това, разтрепериха се и се хвърлиха в бяг. А бранителите започнаха да посичат редиците им и земята пред стените на Джемар почерня от вълшеблена кръв.