Крис Удинг - Отрова

Дори и Отрова да имаше план как да се скрият в свитата на повелителя, той така и не й потрябва. Човешкото й въображение бе нарисувало цяла процесия с каляски като онази, с която бяха пристигнали в двореца, но явно преминаването от едно владение в друго не бе обвързано с разстоянието. Спомняйки си думите на Ейлтар, Отрова и спътниците й се върнаха назад по коридорите до голямата библиотека, където бяха надзърнали през една от решетките. Малко напрягане на мускули (особено от страна на Брам) и препятствието бе отстранено. Те се промъкнаха вътре и се спуснаха по рафтовете на един от високите стелажи, след което се притаиха зад парапета на терасата, обрамчваща помещението. Не се наложи да чакат дълго появата на Ейлтар. Сърцето на Отрова се сви. Свитата на повелителя се състоеше само от десетина вълшеблени, четирима от които бяха стражи, а сред останалите се виждаха ундини, горски и речни нимфи. Драскин също беше тук и буквално не можеше да си намери място от безпокойство и раздразнение; без съмнение вече бе с открил, че човеците са избягали от затвора си. Тъмнокосата девойка се запита дали бе доложил за случило се на повелителя си, или още се боеше да го стори? Удовлетворението, което изпита при вида на тревогата на секретаря обаче, не разсея по никакъв начин обхваналия я песимизъм. Нямаше никакъв начин да се промъкнат незабелязано в свитата на Ейлтар. Единственото, на което можеха да се надяват, беше да тръгнат подир кортежа и да се опитат ди го проследят.

Докато пътешествениците наблюдаваха приготовленията, Ейлтар се приближи до една голяма книга, лежаща на пюпитъра в края на съседната пътечка — внушителен том с пожълтели от старост страници и кожена подвързия. Повелителят го разтвори без никакви предварителни церемонии, намери една страница по средата и започна да чете на глас. Отрова изпъна шията си до краен предел и наостри уши, ала това не й помогна особено, защото червенокосият мъж говореше на някакъв непознат за нея език. Едва когато Андерсен започна да съска тихичко, тъмнокосата девойка забеляза, че нещо не е наред.

Козината на котарака бе настръхнала и той бе прилепил тяло до пода, сгушен зад Пиперено зрънце, сякаш се боеше, че таванът ще рухне отгоре му. Златокъдрото девойче също се бе свило от страх, а отделни кичури от косата й се бяха издигнали във въздуха като наелектризирани. Въздухът наоколо се бе сгъстил и Отрова си даде сметка, че й става все по-трудно да си поеме дъх. Брам се бе намръщил под периферията на широкополата си шапка, а мустаците му трепереха. Някаква невидима сила или незнайна енергия се натрупваше и концентрираше в библиотеката, а за голямо тяхно изумление те имаха сетивата да я почувстват. Изведнъж всичко сякаш се сгъна, а в следващия миг се върна в обичайното си състояние. От гърдите на Отрова се откъсна въздишка на облекчение.

— Какво беше това? — измърмори ловецът на духове. — Някаква вълшеблена магия?

— Вероятно — отвърна тъмнокосата девойка, без да откъсва поглед от Ейлтар, който тъкмо затваряше книгата. Сетне червенокосият мъж пое с бързи стъпки към изхода, последван от свитата си.

— Хайде — прошепна Брам. — Да ги проследим.

Пътешествениците напуснаха предпазливо терасата на просторната библиотека, а междувременно вълшеблените вече бяха излезли през големите дворни врати. Стъпките им отекваха в тишината, приглушени от тежестта на знанията, стаени между кориците на множеството книги в обширната зала. Щом стигнаха до изхода, Отрова открехна внимателно едното крило и надзърна навън, след което изгледа озадачено спътниците си за миг, преди да отвори широко вратата. Когато излязоха от библиотеката, две момичета и ловецът на духове се озоваха на едно съвсем неочаквано място.

Пред тях се простираше коридор с „т“ — образна форма. В това само по себе си нямаше нищо необичайно, ала самият дворец вече изглеждаше друг. Нефритовите стени и изящните декорации, с които блестеше палатът на повелителя, ги нямаше. На тях място се виждаха стени от черни каменни блокове, от които всичко изглеждаше мрачно и потискащо. Дори въздухът сякаш бе различен — влажен и студен. От стените се долавяше някакъв едва доловим и непрекъснат шепот. Брам наклони глава и се вслуша, но не можа да определи какво представляваше загадъчният шум. Едва когато над главите им отекна грохотът на зловеща гръмотевица, мъжът разбра, че това бе просто барабаненето на дъжда.

Отрова се замисли. Странните усещания в библиотеката, внезапната разлика в интериора и драстичната промяна на времето навеждаха на изненадващ, но напълно правдоподобен извод.