Крис Удинг - Отрова

Продължиха да вървят още цяла вечност (както им се стори) из тесния пасаж. Когато Андерсен най-накрая спря и те го настигнаха, вече се чувстваха напълно изтощени. Котаракът бе застанал пред една решетка, която по нищо не се различаваше от десетките други решетки, покрай които бяха минали, и едва се забелязваше в мрака. Отрова приклекна до четириногия си помощник и надзърна през орнаментите от ковано желязо. От другата страна се виждаше разкошно обзаведена зала, чиито стени бяха украсени с пищни гоблени, изобразяващи батални сцени. В помещението нямаше никой. Тъмнокосата девойка се намръщи.

— Андерсен, защо ни до… — започна тя, но веднага затвори уста, щом чу усилващия се звук от приближаващи стъпки. Тя изгледа недоверчиво черната котка и отново насочи вниманието си към стаята отвъд решетката.

Можеше и сама да се досети кой щеше да влезе в помещението. Андерсен знаеше къде отива; навярно наистина бе скитал из плетеницата от тунели на двореца, преди да се появи в бърлогата на Скелетната вещица.

В следващия момент в изящно обзаведената зала пристъпи Ейлтар, придружен от Драскин — неговия раболепен и обидчив секретар. Значи това бяха покоите на повелителя на вълшеблените създания…

— Затвори вратата, Драскин — нареди червенокосият мъж. Тонът му издаваше гнева и раздразнението му. Писарят изпълни заповедта.

— Трябва да измислим нещо — отсече повелителят, докато крачеше нервно из помещението. — Това не може да продължава повече.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна угоднически Драскин. — Трябва да се направи нещо.

— Човеци! — изсъска презрително Ейлтар и Отрова усети как кожата й настръхва.

— Наистина, това е най-досадното и противно племе, повелителю мой — добави секретарят. — Мога ли да ви попитам дали поверителните ви преговори с другите повелители са донесли някакви резултати?

— Ха! — изсмя се горчиво червенокосият мъж. — Кога изобщо сме можели да се договорим за нещо? Гругарот продължава да се сърди заради Мигхогнимар и едва изтърпява присъствието ми, а Умбиликус е толкова подозрителен, че не смее да направи каквото и да било. Единствено Гом има желанието и силата да бъде мой съюзник, но да си имаш работа с него е все едно да се мъчиш да обяздиш разгневен бик. Той си няма и понятие от изтънченост.

Пиперено зрънце се приближи до решетката, любопитна да види какво става, и Отрова се отмести встрани, за да й направи път.

— За какво си говорят? — прошепна златокъдрата девойка, но спътничката й я сръга в ребрата да мълчи.

— Моят повелител не бива да пада духом — рече Драскин, повдигайки вежди над кръглите си очила. — Все пак визитата при Йерофанта тепърва предстои. Повелителите на всички Владения ще са там. И мнозина са изплашени от това, с което се занимава в момента Йерофантът, повелителю мой. Те няма да му дадат подкрепата си.

— Че как няма да са изплашени! Кой би могъл да каже какво ще излезе от всичко това? — прогърмя гласът на Ейлтар и червенокосият мъж изведнъж застана пред решетката, откъдето надничаха Пиперено зрънце и Отрова. Златокъдрата девойка щеше да извика, но Брам реагира светкавично и запуши устата й с длан.

— Колко нелепо е всъщност това — размишляваше гласно господарят на двореца. — Човеците стоят на най-ниското стъпало в йерархията на Владенията и въпреки това всички треперят от страх пред един единствен техен представител. Какво толкова има у тях, Драскин? Защо само те могат да стават Йерофанти?

Секретарят се позабави малко с отговора.

— Може би притежават нещо, което другите раси нямат? — предположи той.

— И какво е то? — изсмя се господарят му и тръсна огненочервената си грива. — Пълна неспособност за сътрудничество? Склонност към продължително и безсмислено изтребление на себеподобните си? Кълна ти се, че дори животните от нашите Владения са по-достойни за уважение в моите очи. Човеците пропиляват редкия дар на разума с егоистични и варварски постъпки. Някой ден обаче, когато изгубят безценния си пазител, аз ще нахлуя с войските си във Владенията им и ще ги изтрия от лицето на земята. Тогава всички ще ме смятат за герой — добави червенокосият мъж, без да спира да крачи из стаята. — Паразити! — изсъска той от другия й край.

— Повелителю мой — прокашля се смутено Драскин и намести очилата си, — смея да ви напомня, че и аз самият съм наполовина човек.

— Трябва да се срамуваш от това — отбеляза Ейлтар. — Ако беше чистокръвен обитател на Вълшеблените владения, щеше да бъдеш моя дясна ръка, а не просто секретар. Ти имаш всичко, което ми трябва, Драскин… Всичко, с изключение на произход.