Крис Удинг - Отрова

— След всичко, което преживях, за него ще бъде най-добре наистина да го направи — изтъкна тъмнокосата девойка. — Просто ще бъда по-спокойна, ако не стоим заключени тук. Мисля си, че трябва да излезем и да потърсим Ейлтар. Не искам да си въобразява, че може да ни разиграва както си ще. Той ми е длъжник.

Брам и Пиперено зрънце си размениха притеснени погледи зад гърба на Отрова. И двамата се съмняваха, че повелителят на вълшеблените създания ще спази обещанието си, но в същото време познаваха добре спътничката си, за да не изрекат това на глас.

Чернокосото момиче натисна дръжката на вратата — най-вече, защото не можеше да измисли нищо по-добро, а не, защото се надяваше, че това ще доведе до някакъв резултат, — след което отново огледа внимателно стаята. Въпреки разкошното обзавеждане, помещението изглеждаше добре подсигурено срещу нежеланите бягства на обитателите си. Единственият друг изход освен вратата бе малкият сводест прозорец, откъдето се откриваше панорамен изглед към Владенията. Пиперено зрънце вече бе застанала до него и се взираше навън. Отрова се досети какво ще каже златокъдрата девойка още преди да е отворила устата си.

— Страшно високо е — съобщи тя. — Но има перваз.

— Перваз ли? — Чернокосото момиче се завтече към нея и побърза да надникне навън, ала надеждите й бяха попарени на мига. Онова, което Пиперено зрънце бе нарекла перваз, не беше нищо повече от декоративен корниз, широк няколко сантиметра, който опасваше кулата и се изгубваше от поглед. Отрова се загледа към приказно красивата езерна долина и потъна в размисъл.

— Може би по-нататък ще има и други прозорци — предположи русото девойче.

Отрова въздъхна примирено. Пиперено зрънце имаше невероятния талант винаги да пропуска най-важното.

— Напълно е възможно — каза, — но какво значение има това, ако не можем да стигнем до тях?

— Ние наистина не можем — отбеляза златокъдрата девойка. — Но виж, Андерсен…

Очите на тримата мигом се обърнаха към котарака и без да е слушал разговора им, той веднага разбра, че изведнъж се е превърнал в център на внимание. Засрамен от подобен интерес към персоната си, Андерсен внезапно се почувства неловко и се сви в най-близкия ъгъл.

— Ще можеш ли? — попита го Отрова. — Да минеш по перваза? — Тя почти бе свикнала да разговаря с Андерсен така, сякаш бе човек, а не животно.

Котаракът започна да ближе гордо лапичките си и да приглажда козината на главата си, преструвайки се, че цялото му внимание е погълнато от това занятие. Отрова хвърли въпросителен поглед към Пиперено зрънце, но русото момиче само вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „е, нали го знаеш какъв е“. В крайна сметка, когато реши, че е чакал достатъчно дълго, Андерсен скочи на перваза на прозореца и погледна надолу към бездната, след което обърна муцунка към Отрова. Трудно е човек да си представи, че погледът на един котарак може да изрази дълбоко съмнение в успеха на начинанието, но точно това видя тъмнокосата девойка в очите му. При това с такава яснота, сякаш любимецът на Пиперено зрънце бе отворил устата си и беше казал: „Ти наистина ли очакваш да направя това?“

— Е, ако не можеш, ще потърсим някакъв друг начин — разпери ръце Отрова.

Котаракът изглеждаше засегнат. И как нямаше да е засегнат — котките са пословични с гордостта си. Той протегна предпазливо лапа към корниза и с един грациозен скок се озова там. Чернокосото момиче можеше да се закълне, че преди да предприеме опасната си маневра, котаракът поклати глава като че ли казваше: „Не мога да повярвам, че правя това.“ Пиперено зрънце хапеше разтревожено долната си устна, неспособна да скрие притеснението си.

— Надявам се, че нищо няма да му се случи — промълви тя.

Отрова се опита да намери някакви искрени и успокояващи думи, ала любезността не беше сред най-силните и страни. Тя беше пълна противоположност на Пиперено зрънце — там, където златокъдрата девойка бе глупавичка, безпомощна и до болка наивна, момичето с теменужените очи проявяваше твърдост, подозрителност и инициатива. В същото време се чувстваше едва ли не задължена да защитава Пиперено зрънце, сякаш й беше кръвна сестра, и се измъчваше от смътно чувство за вина, задето за малко не я бе изоставила в бърлогата на Мийб. Сега Отрова се чувстваше отговорна за нея, понеже я бе освободила от мрачното робство при Скелетната вещица и я бе извела до светлината. Освен това златокъдрата девойка се нуждаеше от някой, който да се грижи за нея, и тъмнокосото момиче бе открило, че колкото и странно да звучи, ролята на закрилница й допадаше. Ала въпросът не се изчерпваше само с това. Отрова завиждаше на жизнерадостния, лъчезарен нрав на Пиперено зрънце, както и на нейната невинност и чистота. Самата тя бе израснала в затънтените сумрачни дебри на Черните блата, но и русокосото момиче едва ли се бе радвало на щастливо детство. Въпреки това те нямаха почти нищо общо помежду си. Понякога на Отрова й се искаше да прилича на Пиперено зрънце и никакви беди и нещастия да не могат да я разстроят, ала прекрасно знаеше, че това е невъзможно. Цинизмът беше път, по който можеше да се върви само в едната посока, а всички онези, които опитваха да се върнат назад, се изгубваха завинаги.