Крис Удинг - Отрова

Тримата пътешественици чакаха, а времето се точеше бавно и мъчително. Неспособна да седи на едно място, без да прави нищо, Отрова започна да търси други начини да се измъкнат, в случай че рискованите усилия на Андерсен не доведат до никакъв резултат. Едва след като котаракът се скри от погледа й, тъмнокосата девойка се замисли дали изобщо щеше да успее да направи нещо, дори и да съумееше да се освободи… Откъде щеше да намери помощ? Кой щеше да им помогне? И какво можеше да стори една котка?

Съмненията гризяха яростно съзнанието й, когато нещо внезапно задраска от другата страна на вратата.

— Андерсен! — извика Пиперено зрънце и се втурна към източника на шума.

Брам и Отрова веднага я последваха и тримата се стълпиха пред вратата. Миг по-късно драскането престана и нещо издрънча.

— Какво беше това? — попита златокъдрата девойка.

— Ключът — отвърна ловецът на духове. — Май все още стърчи от другата страна на ключалката. Ключът отново издрънча; явно котаракът го удряше с лапа.

— Андерсен не може да го завърти — каза Отрова. — Трябва да го избутаме навън.

Четириногият им другар измяука утвърдително от другата страна на вратата.

Трябваха им няколко секунди, докато намерят нещо дълго и тънко, с което да избутат ключа от ключалката — заострена поставка за свещи, — и не след дълго ключът издрънча на каменния под от другата страна на вратата. Миг по-късно Андерсен го побутна с лапичка към тях. Пиперено зрънце плесна възторжено с ръка, а Отрова вдигна ключа и отвори вратата. Котаракът лежеше на земята и ближеше самодоволно черната си козина. Златокъдрата девойка го вдигна и започна да го гали, обсипвайки го с толкова ласкави думи, че на Отрова чак й стана неудобно.

— В тази котка има нещо, дето не е никак нормално — за кой ли път измърмори Брам.

— Но не можеш да отречеш, че се справи блестящо, нали? — отвърна му Отрова.

Те огледаха пустия коридор, облицован със същия великолепен нефрит, с който бе украсен почти целият дворец на Ейлтар.

— Сега накъде? — попита Брам.

Отрова погледна към котката.

— Дали ще можеш да ни помогнеш да намери Ейлтар? — обърна се тя към Андерсен. Вече бе разбрла, че когато става въпрос за необичайния им сптътник, не бива да отхвърля прибързано и най-невероятните възможности.

Котаракът скочи на земята от обятията на Пиперено зрънце, отърси се и измяука.

— Това ми звучи като „да“ — рече златокъдрата девойка.

— Забележително — подметна саркастично Брам.

Ако преди Отрова бе смятала, че Андерсен е доста „странна“ котка, то през следващия половин час убеди, че е подценявала сериозно четириногия им другар. Зверчето имаше просто феноменални възможности за ориентация. То водеше безпогрешно приятелите си из лабиринта от коридори и ги прокарваше нагоре и надолу по множество стълбища, избирайки обиколни маршрути, които се използваха рядко от обитателите на двореца. По пътя се натъкнаха на няколко вълшеблени създания, но те ги отминаха с презрение и погнуса, което устройваше идеално Отрова и спътниците й.

След известно време пътешествениците стигнаха до малка и невзрачна вратичка, разположена в една от нишите на пустеещ коридор, Андерсен очевидно искаше да влязат вътре, което и направиха. Четиримата спътници се озоваха в тесен пасаж, където можеха да се движат само в колона по един. Вътре цареше полумрак, разсейван едва-едва от слънчевите лъчи, проникващи през решетката нейде в далечината.

— Що за място е това? — попита Брам.

Отрова затвори вратата след себе си и тъмнината се сгъсти.

— Предполагам, че сме някъде между стените.

— Между стените значи… — повтори замислено ловецът на духове.

— В огромно съоръжение като това просто не може да няма празни пространства между отделните помещения — обясни тъмнокосата девойка. — Все пак въздухът трябва да може да прониква свободно във всички кътчета на палата. Дори вълшеблените създания имат нужда от него. Поне повечето от тях.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Брам, леко раздразнен, задето му се обясняваха толкова очевидни неща.

— Помниш ли онази история, която ти разказах? — попита Отрова. — За принца и тигрите? После той се възползвал от вентилационните отвори на двореца, за да стигне до принцесата. Ароматът на парфюма й го довел право при нея, а накрая я откраднал под носа на везира.

— Колко романтично! — изчурулика Пиперено зрънце.

— Някой ден ще ти я разкажа цялата — обеща чернокосата девойка и сама се изненада от себе си.