Крис Удинг - Отрова

— Да ви служа е истинска чест за мен, повелителю мой — отвърна смирено писарят. — Дори не смея да се надявам на повече.

— А сега… — Ейлтар си пое дълбоко дъх, за да успокои след тирадата си против човешкия род — …трябва да приготвим кортежа. Събери свитата в библиотеката. Искам на часа да се отправим към замъка на Йерофанта.

— Господарю? — обади се писарят и в същия миг в ръцете му се появи голямата му книга. — Има още един въпрос, който очаква разрешението ви.

— За какво иде реч? А, онези човеци…

— Точно така.

— Трябва ли да ти казвам какво да направиш с тях.

— Уточнявам, защото не искам да разбера погрешно повелителя си и да постъпя неправилно — заоправдава се секретарят.

— Убий ги, Драскин — рече Ейлтар с равен глас, сякаш това се разбираше от само себе си. — Какво друго можеш да сториш с тях, освен да ги убиеш?

Отрова усети как кръвта замръзва във вените и.

— Така си и мислех — кимна Драскин и затвори книгата.

Двамата мъже излязоха от залата.

Пиперено зрънце и Отрова стояха в тесния пасаж и се взираха потресено една в друга.

— Да ни убият? — изписука златокъдрата девойка.

— Откога ви разправям, че вълшеблените твари само неприятности създават — измърмори Брам. — човек не може да им се довери даже за миг.

— Ей, сега ще разберат, че сме избягали! — гласът на Пиперено зрънце трепереше от надигащата се вълна на паниката. — А като не ни намерят там, ще започнат веднага да ни търсят!

— Не се тревожи — успокои я Отрова и теменужените й очи сякаш засияха в душния мрак. — През това време ние ще избягаме оттук.

Гласът й звучеше твърдо и непоколебимо, но тревогата й не оставаше скрита за Брам. Думите на повелителя бяха потресли чернокосата девойка до дъното на душата й, но не, защото се бе изплашила за живота си, а защото сега знаеше със сигурност, че Ейлтар още от самото начало е възнамерявал да ги предаде. Той никога не бе имал намерение да й върне Азалия и да спази своята част от уговорката. До този момент Отрова се бе надявала, че повелителят на вълшеблените създания ще върне сестричката й, ала сега разбра, че се е самозалъгвала и е хранила напразни надежди. В продължение на един дълъг миг тя се колебаеше на границата на отчаянието, но после взе ново решение и то я изпълни с неподозирани сили. Щом повелителят на вълшеблените не желаеше да й върне Азалия, Отрова сама щеше да си я вземе. Каквото и да й костваше това. И макар да беше прекалено слаба, за да причини каквото и да било на могъщо създание като Ейлтар, сега поне знаеше, че има и други същества, от които той се страхува.

— Ще избягаме, казваш? — попита ловецът на духове. — И къде ще отидем?

— Нали чу, че се отправят към замъка на Йерофанта — отвърна Отрова. — И бездруго възнамерявах да разменя няколко думи с него. Пък и, съдейки по думите на Ейлтар, там нищо не ни застрашава и ще бъдем в по-голяма безопасност в сравнение с където и да било другаде. Въпросният Йерофант поне е човек.

— Да не намекваш, че ще трябва да се скатаем в свитата на повелителя? — намръщи се мъжът.

— Досетлив си — усмихна се чернокосото момиче. — Точно това имам предвид.

Брам се замисли.

— Ще ми се да можех да измисля нещо по-добро… — подхвърли той.

— След онова, което преживяхме досега, ти се притесняваш от едно скатаване? — усмихна се Отрова и го потупа окуражаващо по рамото. — Толкова трудно ли ти се струва?

Сгушеният до краката й котарак измяука подигравателно.

Замъкът на Йерофанта се издигаше на скалист планински хребет и от него струеше някакво зловещо сияние в тъмната и бурна нощ. Дъждът бичуваше яростно околните върхове и черният воал на набъбналите облаци периодично се разкъсваше от безшумните експлозии на мълниите, след което пейзажът бе раздиран от гръмотевичен грохот.

Замъкът изглеждаше като единствен признак на живот в тези студени и мрачни владения. Огромен и самотен, той бе разпрострял тежката си каменна снага върху скалистия хребет — стълпотворение от изсечени от планински скали кули, зъбери, парапети и шпилове. Бе издигнат на неравен терен, ето защо и той самият имаше неправилна форма и повтаряше контурите на голата скала, поради което западното крило се разполагаше по-ниско от основната му част. В тъмната нощ замъкът на Йерофанта изглеждаше непроницаемо черен на фона на небето и единственото, което го открояваше от околния мрак, бяха десетината светлинки, потрепващи в прозорците му, досущ звездички, разпръснати от човешка ръка.