Роалд Дал - Отрова

Трябва да беше около полунощ, когато се прибрах вкъщи, и щом наближих портата на бунгалото, изгасих фаровете на колата, да не би светлината да проникне през прозореца на страничната спалня и да събуди Хари Поуп. Но не е трябвало да се притеснявам. Докато приближавах, забелязах, че лампата му още свети, значи, все едно беше буден, освен ако не беше заспал, докато е чел.

Паркирах и изкачих петте стъпала до верандата, като внимателно ги броях в тъмното, да не би, когато стигна горе, да продължа да стъпвам по нещо, което не съществува. Пресякох верандата, минах през защитената с мрежа врата и запалих лампата в антрето. Отидох до стаята на Хари, тихо открехнах вратата и надникнах.

Той лежеше в леглото и видях, че е буден. Но не се помръдна. Дори не обърна глава към мен. Чух го обаче да ме вика:

— Тимбър, Тимбър, ела тук.

Говореше бавно, пошепваше всяка дума внимателно, разчленено и аз рязко отворих вратата и бързо тръгнах към него.

— Спри. Чакай, Тимбър. — Едва чувах какво ми казва. Имах чувството, че невероятно се напряга, за да произнесе думите.

— Какво има, Хари?

— Шшшшт! — прошепна той. — Шшшшшт! За бога, не вдигай шум. Свали си обувките, преди да приближиш. Моля те, прави каквото ти казвам.

Начинът, по който говореше, ми напомни за Джон Барлинг, след като го простреляха в корема. Тогава той се беше подпрял на един сандък, в който имаше резервен самолетен двигател, държеше се с две ръце за корема и говореше нещо за немския пилот със същия дрезгав напрегнат полушепот, както Хари сега.

— Бързо, Тимбър, но първо си събуй обувките.

Не можех да разбера за какво му трябваше да си събувам обувките, но прецених, че ако е болен, на какъвто ми приличаше, най-добре беше да му угодя, затова се наведох, събух си обувките и ги оставих насред стаята. После се приближих до леглото му.

— Не докосвай леглото! За бога, не докосвай леглото!

Все още говореше като прострелян в стомаха, лежеше по гръб, завил три четвърти от тялото си само с чаршаф. Беше облечен в пижама на сини, кафяви и бели райета и обилно се потеше. Нощта беше гореща и аз самият бях малко потен, но не като Хари. Цялото му лице беше мокро, а възглавницата около главата му бе прогизнала от влага. Приличаше на човек с тежък маларичен пристъп.

— Какво има, Хари?

— Пама 1 1 Особено отровна змия, разпространена в Бенгалия. — Б.пр. .

— Пама! О, божичко. Къде те ухапа? Преди колко време?

— Тихо — прошепна той.

— Слушай, Хари — казах аз, наведох се напред и го докоснах по рамото, — не трябва да губим време. Хайде сега, бързо кажи къде те ухапа.

Той лежеше напълно неподвижен и напрегнат, като че ли едва сдържаше някаква остра болка.

— Не съм ухапан — прошепна. — Още не. Върху корема ми е. Спи.

Бързо отскочих назад. Не можах да се въздържа и се втренчих в корема му или по-скоро в чаршафа, с който беше покрит. Той беше измачкан и не можеше да се разбере дали отдолу има нещо.

— Сериозно ли говориш, че в момента върху корема ти лежи пама?

— Кълна се.

— Как е попаднала там?

Нямаше защо да го питам — беше съвсем ясно, че не се занася. Трябваше да му кажа да мълчи.

— Четях — рече Хари, като изговаряше всяка дума много бавно, внимателно и разчленено, за да не движи коремните мускули. — Лежах по гръб и четях и изведнъж почувствувах, че на гърдите ми, зад книгата, има нещо. Нещо, което ме гъделичкаше. После с ъгълчето на окото си видях тази малка пама, която пълзеше по пижамата ми. Малка — около двайсет и пет сантиметра. Знаех, че не бива да мърдам. А и да исках, не можех. Лежах и я гледах. Помислих, че ще полази върху чаршафа. — Хари млъкна и остана така няколко секунди. Очите му се плъзнаха надолу по тялото, към мястото, където чаршафът покриваше корема му — очевидно искаше да се увери, че шепотът му не смущава животното, което лежеше там. — На чаршафа имаше гънка — продължи той, като сега говореше още по-бавно отпреди и толкова тихо, че за да го чуя, трябваше да се навеждам. — Виждаш ли, още е там. Мушна се под нея. През пижамата я усещах как пълзи по крема ми. После спря да се движи и сега лежи там на топло. Вероятно спи. Чаках те. — Той вдигна очи и ме погледна.

— От колко време?

— Часове — прошепна той. — Часове — гадни, безкрайни часове. Няма да издържа много, без да се движа. Кашля ми се.

Не се съмнявах в достоверността на разказа му. Всъщност подобно поведение съвсем не беше необичайно за памата. Тя се навърта около жилищата на хората и обича топли места. Необичайното беше, че Хари не бе ухапан. Ухапването й е много опасно, освен ако не се вземат незабавни мерки. В Бенгалия тези змии всяка година убиват доста хора, особено по селата.