Роалд Дал - Отрова

— Ще държите това, докато го поискам.

Взе си чантата и заедно се върнахме в стаята. Сега очите на Хари блестяха широко отворени, Гандербай се наведе над него и много предпазливо, сякаш докосваше дантела от шестнайсети век, нави ръкава на пижамата му до лакътя, без да помръдва ръката. Забелязах, че стоеше доста настрани от леглото. После прошепна:

— Ще ви направя инжекция. Серум. Само едно бодване, но се опитайте да не мърдате, не стягайте коремните мускули. Отпуснете се.

Хари погледна спринцовката.

Гандербай извади от чантата си червено гумено маркуче, пъхна единия му край под бицепса на Хари и после здраво го завърза на възел. Почисти със спирт малък участък от голата ръка, подаде ми памука, пое спринцовката с примижали очи и изцърка част от жълтата течност. Стоях неподвижно до него и го наблюдавах. Хари също го наблюдаваше и лицето му така обилно се потеше и лъщеше, сякаш се бе намазал с дебел слой крем, който се топеше върху кожата му и се стичаше по възглавницата.

Виждах синята вена от вътрешната страна на ръката му, която се беше издула от турникета, после видях иглата над вената, Гандербай, който държеше спринцовката почти опряна до ръката и плъзгаше иглата през кожата в синята вена, плъзгаше я бавно, но толкова уверено, че тя влизаше леко като в масло. Хари погледна към тавана, затвори очи, отново ги отвори, но не помръдна.

Когато свърши, Гандербай се наведе и приближи устни до ухото му.

— Сега няма опасност, дори да ви ухапе. Но не мърдайте. Моля ви, не мърдайте. Ще се върна след минутка.

Той взе чантата си и излезе в антрето, а аз го последвах.

— Сега в безопасност ли е?

— Не.

— До каква степен е в безопасност?

Дребничкият лекар стоеше в антрето и търкаше долната си устна.

— Все пак трябва донякъде да го предпази, нали?

Той се обърна и се запъти към вратата с мрежа срещу комари, която извеждаше на верандата. Помислих, че ще излезе, но той се спря от вътрешната й страна и се загледа навън в нощта.

— Не е ли добър серумът? — попитах.

— За съжаление не — отвърна, без да се обръща. — Може да го спаси. Но може и да не го спаси. Опитвам се да измисля какво друго бих могъл да направя.

— Дали да не дръпнем чаршафа и да я изхвърлим, преди да има време да нападне?

— Никога! Нямаме право да поемаме такъв риск. — Говореше рязко и гласът му се извисяваше малко повече от обикновено.

— Но не можем да го оставим просто да си лежи. Нервите му няма да издържат.

— Моля ви! Моля ви! — възкликна той, като се обърна и вдигна двете си ръце високо във въздуха. — Не така бързо, моля ви. Тук не трябва да се действува, без да се мисли за последиците. — Избърса челото си с носна кърпичка и остана намръщен, прехапал устни. — Слушайте — обади се най-после. — Има начин да се справим. Знаете ли какво трябва да направим — трябва да упоим памата, както е легнала там.

Идеята беше великолепна.

— Не е безопасно, защото е студенокръвно животно, а при тях упойките не действуват нито така добре, нито толкова бързо. Но е най-доброто, което може да се измисли. Бихме могли да използуваме етер… хлороформ… — говореше бавно, опитвайки се да дооформи мисълта си, докато я произнасяше.

— Кое ще използуваме?

— Хлороформ — реши внезапно. — Обикновен хлороформ. Така е най-добре. А сега, бързо! — Хвана ме за ръката и ме задърпа към верандата. — Отидете с колата у нас! Докато стигнете, аз ще съм събудил прислужника си по телефона и той ще ви покаже шкафа с отровите. Ето ключа. Вземете едно шише хлороформ. На него има оранжев етикет и отгоре си пише. Аз ще остана тук, в случай че нещо се случи. А сега, бързо! Хайде! Не, не, обувки не ви трябват!

Карах бързо и след петнайсетина минути донесох хлороформа. Гандербай излезе от стаята на Хари и ме посрещна в антрето.

— Носите ли го? Добре, добре. Тъкмо му обяснявах какво смятаме да направим. Но сега трябва да побързаме. Никак не му е лесно да лежи така през цялото време. Боя се, че може да мръдне.

Той се върна в спалнята и аз го последвах, като внимателно носех шишето с две ръце. Хари лежеше в същото положение, както и преди, и потта се стичаше по бузите му. Лицето му бе пребледняло и мокро. Той обърна очи към мен, а аз му се усмихнах и кимнах уверено. Той продължи да ме гледа. Вдигнах палец и му направих знака „Всичко е наред“. Хари затвори очи. Гандербай беше коленичил до леглото, а на пода до него лежеше маркуче, използуване преди това за турникет, към единия му край беше прикрепил малка книжна фунийка.