Крис Удинг - Отрова

— Ние сме там — рече тя.

— Къде? — попита Пиперено зрънце, опитвайки се да измъкне Андерсен от ъгъла, където се беше сврял, изплашен от гръмотевицата.

— В замъка на Йерофанта — оповести тъмнокосото момиче.

— Точно така — чу се в същия миг някакъв глас. — Очаквах да дойдете.

Пътешествениците мигом се обърнаха, за да видят кой им говореше, но Отрова знаеше отговора на въпроса още преди да зърне високия, слаб старец. Въпреки че сега носеше красиви и елегантни одежди (а чернокосата девойка бе свикнала да го вижда единствено с избелялата жилетка и панталони, с които сякаш никога не се разделяше в мочурищата), тя щеше да разпознае този глас и със завързани очи. Та нали го бе слушала стотици пъти да й разказва приказки, изпълнени с невероятни чудеса и страшни тайни — там, в онази къщурка в родното й селце.

— Чевръстин? — възкликна невярващо тя.

— Добре дошла, Отрова — усмихна се старият й приятел и девойката се хвърли към него с разтворени обятия. — По-леко! Имай милост към старите ми ребра!

Огнището разпръскваше приятна топлинка из стаята. Андерсен се бе излегнал на килимчето и спеше спокойно, а гръдният му кош се издигаше и спадаше равномерно. Отрова, Брам и Пиперено зрънце се бяха разположили в креслата, наредени в уютната малка стаичка. Самите кресла бяха стари и протрити от употреба, но точно поради тази причина бяха изключително удобни. Ловецът на духове вече клюмаше — натрупаната умора в съчетание с вкусната вечеря и приятната топлинка изведнъж бяха направили нуждата му от сън почти неудържима. Бодростта му обаче се възвърна, когато Чевръстин им поднесе шоколадово мляко с кафе — най-вкусната напитка, която Отрова и Пиперено зрънце бяха опитвали през живота си, понеже и двете бяха израснали далеч от хубавата храна. Възрастният им домакин седеше пред тях и ги разглеждаше с интерес, докато си подръпваше от изящно украсеното наргиле. Помещението, където се намираха в момента, приличаше доста на онази стая от хижата му в Чайкино, където двамата с Отрова обичаха с часове да си говорят за най-различни неща. Същото огнище, същите кресла, същите етажерки с множество книги, ръкописи и пергаментови свитъци… Очевидно Чевръстин бе човек, който неизменно обзавеждаше жилищата си според собствения си вкус. Тъмнокосата девойка въздъхна щастливо. За първи път от дълго време насам — толкова ли отдавна бе напуснала дома си? — се чувстваше на сигурно място. И понеже никак не й се искаше да помрачава тези хубави мигове, непрекъснато отлагаше момента, в който да зададе на стария си приятел всички онези въпроси, които се бяха натрупали в нея през последните седмици. Ето защо чернокосото момиче реши да му разкаже за пътешествието си — този път тя имаше история за него и тази история беше неоспоримо истинска и същевременно не по-малко завладяваща от вълшеблена приказка. Навън бушуваше страшна буря, ала каменните стени на замъка на Йерофанта защитаваха уморените пътешественици от неистовата й ярост.

— Отговори… — промълви накрая Чевръстия. На фона на трепкащата светлина от огнището осеяното му с дълбоки бръчки лице приличаше на планински пейзаж. — Предполагам, че искаш да научиш отговорите на въпросите, които те измъчват.

Брам се размърда сънено. Явно тези неща не го вълнуваха особено. Отрова погледна неохотно към Чевръстин. Дали отговорите, които щеше да й предостави, щяха да нарушат крехкото спокойствие, което бе намерила зад тези масивни стени? Пиперено зрънце бе на седмото небе от щастие от шоколадовото мляко с кафе и поради тази причина не обръщаше внимание на нищо друго.

— Какво става у дома? — попита Отрова. — Започни с това.

— По този въпрос не зная нищо повече от теб — отвърна виновно Чевръстин. — Напуснах Чайкино няколко дни след като ти тръгна. Баща ти и мащехата ти… ами, справяха се. С подхвърленика. А някои майки от селото им помагат.

— Ами онова момиче? Със съобщението?

— Какво момиче? — учуди се старецът и Отрова трябваше да му разкаже за девойчето, което бе срещнала в Щитоград и което беше натоварила със задачата да отнесе извиненията й на Сечко.

— И да се е появявала в Чайкино, това е станало след заминаването ми — отвърна Чевръстин.

Тъмнокосата девойка изведнъж се почувства овладяна от някаква странна тъга. Самият факт, че събеседника й имаше толкова малко новини, показваше, че нещата вкъщи не бяха съвсем наред. А можеше ли изобщо да бъде другояче? Тя отхвърли тази мисъл, казвайки си, че предпочита да не знае.