Крис Удинг - Отрова

— Мисля, че и аз бих я изслушал с интерес — избоботи Брам. — Тази история ми звучи повече като наръчник за оцеляване, отколкото като приказка. Отрова не отвърна на язвителната му реплика, защото в същия миг бе осенена от една странна и плашеща мисъл. Как можеше да бъде обяснено това натрапчиво усещане, което не й даваше покой от момента, в който бе напуснала Чайкино — чувството, че сюжетите на приказките, които беше чела в книгите на Чевръстин, бяха започнали да се сбъдват?

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? — обърна се тъмнокосата девойка към Андерсен.

Котаракът измяука обидено в отговор.

— Не забравяй, че той се появи в къщата на Мийт от Вълшеблените владения — напомни й Пиперено зрънце. — Той познава всички кътчета тук.

— Да не искаш да кажеш, че е бил тук и преди? — попита Отрова.

— В двореца? Златокъдрата девойка вдигна рамене.

— Защо не? Според мен той идеално съзнава къде върви. Сякаш е живял тук с години. Не знаех, никога не ми е казвал.

— Така ли е? — обърна се чернокосата девойка към котарака, но той явно предпочете да запази тайните си за себе си.

Краят на пасажа още не се виждаше. Пътешествениците вече имаха чувството, че са изминали цял километър, а в добавка към това и самият коридор лъкатушеше и се извиваше през най-различни завои. Съвсем скоро бяха плувнали в пот и покрити с прах и мръсотия от търкането в стените. От време на време минаваха покрай изкусно изработени решетки с най-различни размери, откъдето можеха да надзъртат в залите на двореца. В една от кухните се бяха струпали феи с остри зъби, които се караха за приготовлението на храната и се ругаеха една друга като пияни моряци. Друго помещение бе отрупано с толкова много скъпоценни камъни и злато, че заслепяваше очите. Пътешествениците минаха и покрай огромна библиотека с дълги, простиращи се сякаш в безкрайността редици книги, но всеки път Андерсен ги подканяше да продължат и започваше да съска нервно, ако се забавеха.

Заради цялото това бързане Отрова не успя да забележи веднага, че Пиперено зрънце е изостанала от тях. Тя изохка изплашено и хвана Брам за ръката. Ловецът на духове веднага се спря, а Андерсен забърза назад, за да види какъв е проблемът.

— Почакай тук — прошепна Отрова, защото съзнаваше, че вълшеблените създания можеха да ги чуят през решетките. — Ей сегичка се връщам.

Тя откри Пиперено зрънце зад първия ъгъл. Златокъдрата девойка се бе надигнала на пръсти, за да може да надзърне зад изящната решетка от ковано желязо, за която се държеше. Отрова се приближи внимателно до нея.

— Какво правиш! — прошепна учудено тя.

— Гледам — отвърна замечтано Пиперено зрънце. — Толкова е красива… Принцеса. Също като в приказката ти.

Отрова извърна лице, за да скрие усмивката си от златокъдрата девойка. Щом зърна обаче младата жена, за която говореше тя, скептицизмът й мигом се изпари.

Тя приличаше на видение — на прекрасен сън, който незнайно как се бе въплътил наяве. Висока и стройна, със съвършено лице и стелещи се по раменете златисто-сребърни кичури, които се поклащаха като живи при всяко нейно движение, тя бе облечена в рокля от ефирна материя, блестяща като омарата в подножието на водопад. Кожата й беше млечнобяла и неестествено безупречна, а чертите й изглеждаха някак чужди и нечовешки, сякаш бяха изваяни от камък. Лишените й от зеници очи представляваха езера от безкрайна синева, бистри и чисти, като небосвода в пролетна утрин.

Отрова я наблюдаваше като омагьосана. Вълшеблената принцеса бе просто възхитителна. Тя стоеше сама в помещението и явно очакваше някого, но и най-незабележимото й движение бе изпълнено с толкова изящество, че спираше дъха. Непознатата въздъхна и звукът бе като шепота, с който есенният вятър раздвижва окапалите листа, или като пърхането на крилете на излитаща птица. Тъмнокосата девойка се запита каква беше тази жена, защо беше тук, какво чакаше… след което с усилие на волята се застави да прогони тези мисли. Нямаха време за безплодни фантазии. Като се бореше с изкушението да погледне отново към вълшеблената красавица, Отрова сграбчи Пиперено зрънце за ръката и я дръпна към себе си. Златокъдрата девойка изстена жално, ала не се възпротиви. Когато се върнаха при Брам, и двете имаха чувството, че са оставили някаква част от себе си пред помещението с вълшеблената принцеса и че едва ли не са предали себе си, изоставяйки подобна красота.

— Къде се запиляхте? — изсумтя Брам и въпросът му ги смъкна от небето на земята.