Крис Удинг - Отрова

Самото помещение бе осеяно с древни съкровища. Отрова дори имаше чувството, че някой бе обиколил целия палат и бе събрал всичко, което представляваше някаква ценност, след което го беше донесъл тук. Ако преди девойката не бе успяла да намери нищо по-интересно от старинно писалище, тук я очакваше цяло състояние, оставено на произвола на съдбата. В ъглите се валяха внушителни доспехи; великолепни мечове бяха предадени в плен на ръждата; картини в златни рамки бяха избелели и покрити с плесен, а цели купища монети бяха позеленели от времето. И всичко това бе покрито от паяжини — десетки паяжини, въпреки че не се виждаше нито един паяк. Момичето до такава степен бе привикнало с резките движения на многокраките обитатели на двореца, че отсъствието им й се стори не само озадачаващо, но и обезпокоително.

Тогава погледът й се спря на нещо, от което сърцето й подскочи. Кинжал с раздвоен връх, досущ като змийски език. Макар и потъмняло, оръжието не бе покрито с ръжда и стърчеше изпод забралото на един рогат шлем, омотан в порядъчно количество паяжини. Отрова не се усъмни и за миг, че най-накрая бе намерила това, заради което бе дошла в света на паяците — кинжала на Ейлтар.

Тя отправи бърз поглед към трупа на трона, преди кинжалът отново да привлече вниманието й. Девойката прекоси на пръсти тъмното помещение, неспособна да прогони опасенията си, че и най-тихият звук ще пробуди покойницата от мъртвешкия й сън. Нездравото любопитство едва не я накара да се пресегне и да докосне съсухрената ръка на жената, за да се убеди, че тя не представлява заплаха, ала детето, което продължаваше да живее в сърцето на Отрова, не й позволи да направи това. Ами ако мъртвата внезапно се изправеше и се хвърлеше отгоре й? „Забрави за нея, каза си девойката. Вземи кинжала.“ Тя приклекна до купчината доспехи в ъгъла. Белите нишки на паяжините, които ги покриваха, ги свързваха като дебели сухожилия, а раздвоеното острие на кинжала стърчеше изпод забралото на шлема. Неспособна да потисне страха си, Отрова погледна още веднъж към неподвижната фигура на трона, след което хвана с едната си ръка шлема, а с другата бръкна в противната лепкава маса, изпълнила вътрешността му. Стомахът й се сви от отвращение при мисълта, че ядосаните многокраки обитатели на доспехите ще пропълзят по ръцете й и ще залазят из косите й, ала нищо подобно не се случи. Пръстите й напипаха ръкохватката на кинжала и девойката го извади без проблеми, при това, без да вдигне никакъв шум. Доволна, тя го повъртя в ръцете си в продължение на няколко секунди, след което се изправи с въздишка на облекчение и се обърна. Тронът беше празен.

Отрова почувства как кръвта изстива в жилите й. Съвсем нормална реакция при сблъсъка с отсъствието на нещо, което не може да изчезне само. Там, където бе седяла съсухрената жена, сега зееше огромна дупка в паяжините. Паниката я сграбчи в хватката си, а дълбоко вкорененият страх на всички хора от мъртъвците я прониза на подсъзнателно ниво. Девойката се озърна отчаяно наоколо, но в помещението не се виждаше никаква следа от господарката на трона. Озадачена, Отрова заотстъпва изплашено назад, при което се подхлъзна на една каменна плоча и падна по гръб, притваряйки инстинктивно очи; но пълната с дрехи и храна торба, висяща на гърба й, смекчи удара, в резултат, на което тя почти не изпита болка. В следващия момент обаче девойката отвори очи и изкрещя.

Мъртвата жена беше на тавана. Костеливите й пръсти се бяха впили в камъните и я придържаха с такава лекота, сякаш покойницата пълзеше на четири крака по земята. Тя бе извърнала главата си назад под невъзможен ъгъл и сплъстените й коси висяха над мръсния воал. Самият воал вече не прикриваше лицето й и Отрова забеляза, че очите на неживата приличаха на черни перли — досущ като очите на подхвърленика, който бе оставила в Чайкино. Тя усещаше ужасното бреме на този взор, който буквално я бе приковал на мястото й. Внезапно покойницата разпери пръсти и полетя като камък надолу. Всичките инстинкти на Отрова закрещяха, че трябва да се хвърли встрани или поне закрие лицето си с ръце, ала момичето не помръдва дори и на сантиметър. И последната искрица живот сякаш бе напуснала мускулите й. Жената се приземи леко на пръстите на ръцете и краката си, при което лицето й се оказа на милиметри от очите на девойката, а подутият й корем се притисна до лежащото й възнак тяло. Отрова трепереше неудържимо от ужас, но не можеше да стори нищо, за да отвърне взор от тези черни, празни, безизразни очи, които я бяха парализирали.