Крис Удинг - Отрова

„Толкова много паяци. Но къде тогава са мухите?“, зачуди се момичето.

Странно. Още от деня, когато бе напуснала Чайкино, имаше твърде много неща, които не се връзваха. Гатанките на Миногий, които сякаш бяха излезли от някоя вълшеблена приказка, Мрачин със загадъчните му брътвежи и изявлението му, че не е ял през последните сто години… Разбира се, странният въдичар можеше просто да си е изгубил ума, както и Миногий, ала и двамата знаеха доста неща. И двамата я уговаряха с мъгляви намеци да се откаже от пътешествието си; и двамата се явяваха примери за това какво се случва, когато човек дръзне да промени установеното си място в света. В същото време и Мрачин, и Миногий проявяваха необичайна неохота, когато им зададеше въпроси, изискващи прям и недвусмислен отговор.

И ето че сега, на това странно място, където имаше милиони паяци и нито една муха, Отрова си зададе следния въпрос: с какво се хранеха осмокраките хищници? Тя си спомни думите на Мрачин за Йерофанта и за това как тази мистериозна личност не си дала достатъчно труд да обмисли с какво ще се храни зеленокожият риболовец. Какъв всъщност беше този Йерофант и защо Мрачин вярваше, че разполага с властта да диктува какво да яде клетото жабоподобно създание? Възможно ли бе загадката с паяците и мухите да има същия отговор? Или Отрова бе пропуснала нещо? И по какъв начин всичко това се отнасяше към нея?

Прекалено много въпроси. Сега най-важното бе да се справи с непосредствените си задачи и с онова, което я заобикаляше — поразителният нов свят, където бе пристъпила само преди няколко седмици. Наистина ли беше минало толкова време? Явно Брам беше прав — времето във Вълшеблените владения наистина не течеше като времето в света на хората. Ами ако Лайкучка и баща й вече бяха умрели от старост за тези няколко часа, които бе прекарала във Владенията на паяците? И тази мисъл бе само една от многото, които заплашваха да сринат разсъдъка й.

Не. Не трябваше да си мисли какво става в момента у дома. Можеше ли да е сигурна например, че посланието, което бе предала на онази начумерена девойка, беше стигнало до Чайкино? Отрова бе доверила тези няколко думи на съвършено непознат човек. Ами ако баща й така и не узнаеше защо голямата му дъщеря е напуснала дома си, дали ще се върне и поради каква причина им е оставила онзи уродлив подхвърленик, за когото двамата с Лайкучка да се грижат до края на дните си?

Азалия. Трябваше да мисли само за Азалия. Това беше целта на пътешествието й и единствената причина, поради която бе дръзнала да напусне мочурищата и да се отправи на път. Защото искаше да върне сестричката си.

Тъмнокосата девойка реши да си отдъхне за малко и приседна на каменния под, изваждайки една ябълка от вързопа си. Част от нея съжаляваше, задето бе пожертвала предишната, но сетне си напомни, че в крайна сметка се бе отървала невредима и от пеперудата, и от паяка, а това беше важното в случая. Единствените звуци, нарушаващи призрачното безмълвие на пустия дворец, бяха приглушеното й дъвчене и едва доловимото шумолене на дрехите й. Сякаш бе останала съвсем сама на света. Чувстваше се самотна… и изгубена.

Когато изяде ябълката, Отрова се изправи и продължи напред. Странно, ала не й се спеше, въпреки че през последните няколко дни почти не бе мигнала. Още един признак за изкривения ход на времето извън границите на Човешките владения. Тя се замисли колко ли още трябваше да се скита из тези сумрачни зали, докато най-накрая открие нещо? А имаше ли изобщо нещо за откриване? Дали кинжалът на Ейлтар беше тук? Ами повелителката Асинастра?

Ала ето, че след няколко часа Отрова намери нещо, макар че дори тя самата не бе в състояние да каже какво представлява.

Девойката тъкмо бе започнала да отчупва парченца от мебелите и да ги нарежда заедно с каменните отломки от стените в центъра на всяко помещение, откъдето минаваше, за да маркира пътя, по който бе дошла, защото не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че се върти в кръг. Очевидно това усещане бе плод единствено на въображението й, тъй като нито веднъж не се натъкна на оставените от нея следи. Това обаче й подейства угнетяващо, понеже разбра колко голям е всъщност дворецът. Тя се изкачи по множество вити стълби и премина през голям брой помещения и коридори, докато не откри мъртвата жена.

Поне изглеждаше мъртва. Чернокосото момиче не можеше да каже със сигурност и се боеше да се довери на очите си. Цялото тяло на жената бе покрито с паяжини, от което следваше, че от доста дълго време е в състояние на пълна неподвижност. Мъртвата седеше на огромен дървен трон, ръцете й бяха положени на подлакътниците, краката й бяха разтворени, а горната част на тялото й бе приведена леко напред. Бе облечена с бяла рокля, изпокъсана и посивяла от старост, а под дългите мръсни коси, паднали пред лицето й, се забелязваше воал, който скриваше чертите й от челото до брадичката. Най-смущаващ от всичко обаче, бе подутият й корем. Жива или мъртва, жената явно се намираше в последните месеци на бременността си.