Крис Удинг - Отрова

В същото време Отрова си даваше сметка, че не само мисълта за Азалия я подтиква да продължи, а има и още нещо. Натрапчивото чувство, че трябва да довърши онова, което бе започнала. Нямаше друг избор, освен да продължи напред, защото това бе единственият път пред нея. В деня, когато беше избрала да напусне Чайкино, тъмнокосата девойка бе поставила началото на странстването си и вече нищо не можеше да я спре — дори тя самата. Това бе едновременно изгарящо, опияняващо и безразсъдно усещане и Отрова се бе вкопчила в него също тъй здраво, както и в паешката нишка, защото само то не и позволяваше да изпадне в отчаяние.

Самата нишка бе дебела колкото торса на Брам и бе здрава и гъвкава като младо дърво. Ако лежеше на земята, Отрова щеше да мине по нея без никакви затруднения, но тя висеше над виолетово-черната бездна и от двете й страни дебнеше гибел. Ето защо девойката запълзя по гъвкавия ствол на четири крака. Предвидливо бе вързала дългите си коси на плитка, която беше пъхнала под яката си, за да предотврати залепването им за паяжината, но за момента това бе сред най-малките й грижи. Лепкавата субстанция бързо се просмука в грубата материя на дрехите й и в резултат на това всяко движение й костваше немалко усилия. Всеки път, когато отделяше ръка или крак от паешкото влакно, тъмнокосото момиче изтръпваше при мисълта, че уродливото създание веднага ще изскочи от убежището си, привлечено от вибрациите.

Отрова съсредоточи цялото си внимание върху паяжината. Не смееше да погледне нито към леговището на паяка над главата си, нито към дърветата под нея, нито към скалната издатина, откъдето Брам и Пиперено зрънце следяха придвижването й с безмълвен трепет. Всеки миг се разтягаше мъчително във вечността и сякаш бе част от някакво садистично изтезание. Чернокосата девойка докосна сферата в джоба си, за да се увери, че е на мястото си. На тази височина нямаше къде да я строши, каза си тя. Ами ако се счупеше при малко по-силен натиск от нейна страна? Какво ли щеше да се случи тогава?

Въпроси, въпроси… В момента обаче нямаше никаква полза от тях, защото помощта бе далеч, долу се простираше необятна пропаст, а дворецът изглеждаше по-голям и застрашителен отвсякога с оплетените си в паяжини кули, които се извисяваха в нощното небе. Никога досега Отрова не се бе чувствала толкова самотна.

Въпреки всичко девойката продължаваше напред, като се спираше на всеки няколко метра след по-резките движения, от които нишката започваше да трепери. Тя не смееше да откъсне взор от лепнещата бяла материя, защото се боеше да не зърне приближаващия се към нея паяк. Самото лепило й вдъхваше лъжливо чувство за сигурност, но добре знаеше, че падне ли, изобщо нямаше да е достатъчно, за да я удържи.

— Отрова!

Внезапно чу името си. Това бе гласът на Пиперено зрънце и тонът й издаваше, че не я чака нищо добро. Момичето с теменужените очи се обърна и видя, че златокъдрата девойка сочи нещо с ръка.

Още една пеперуда пърхаше лениво в нощния въздух над двореца.

Отрова изтри потта, избила над устните й, с опакото на дланта си, след което прецени оставащото разстояние. Твърде далече. Бе изминала около три четвърти от пътя до палата, което означаваше, че имаше да пълзи още доста време. От друга страна, все пак вече различаваше счупените прозорци и обелената мазилка на кулите, издигащи се от двете й страни, а отпред се виждаха и други нишки, които се съединяваха с тази, по която пълзеше. Дали щеше да стигне поне до някоя от кулите?

Не. Не смееше и да помръдне. Погледът й бе попаднал върху пещерата в скалната стена и тя бе зърнала онова, от което се страхуваше най-много. Многокракият хищник се бе притаил до входа на скривалището си, а осемте му очи се взираха в реещата се пеперуда, която се приближаваше все по-близо и по-близо. Все по-близо до Отрова.

Изведнъж й се прииска да стане малка и невидима, но крилатото създание вече я бе забелязало и явно изгаряше от любопитство да разбере що за твар представлява. Чернокосата девойка нямаше никаква представа с какво се хранеха тези гигантски нощни пеперуди, ала подозираше, че изглежда доста апетитна хапка, което автоматично означаваше проблем, ако и тези насекоми бяха хищници. От друга страна, ако пеперудата допуснеше грешката да залепне за паяжината и вибрациите привлечаха вниманието на паяка, той щеше да изяде и нея. Искаше й се да изкрещи, за да изплаши пеперудата, но в същото време си даваше сметка, че така ще привлече вниманието на осмокраката гадина. Оставаше й само едно — да стои неподвижно и да чака.