Крис Удинг - Отрова

— Хайде — рече им. — Това беше само началото. — Наведе се и вдигна от земята тънката нишка, която Брам бе отцепил от масивното въже. Другите също последваха примера й.

— Къде е Андерсен? — попита тъмнокосото момиче, тревожейки се да не би котката да ги издаде при следващата поява на паяка.

— Ей, там — отвърна ловецът на духове и посочи към сенките на процепа. Котаракът ги изгледа с леко виновно изражение и Отрова забеляза четирите паешки крака, които стърчаха от устата му и все още потрепваха едва-едва.

— Остани там — нареди му чернокосата девойка, ала четириногият им спътник не се нуждаеше от подобни напомняния.

Тримата напрегнаха мускули и отново задърпаха въжето. Този път паякът изскочи от бърлогата си още при първото разлюляване и пътешествениците отстъпиха в укритието си тъкмо навреме. Осмокракото създание отново остана без плячка. Както и преди, то застина в готовност над точката, откъдето бяха започнали вибрациите, сякаш изчакваше появата на призрачната пеперуда. В крайна сметка обаче се отказа и се оттегли за пореден път.

Бяха необходими още десетина опита, преди паякът да се откаже. Пиперено зрънце първа забеляза, че осмокракият хищник забавя темпото и на шестия и седмия път се приближи съвсем предпазливо като че ли подозираше, че това е някакъв номер и не искаше да изглежда глупаво. Веднъж пък изчака да престанат да дърпат и тъкмо когато решиха, че този път няма да се появи, изскочи навън с шеметна бързина. Отрова, Брам и Пиперено зрънце едва успяха да се скрият. От този миг насетне обаче паякът явно бе научил урока си. Каквото и да предизвикваше вибрациите по тази конкретна нишка от паяжината, не беше храна, и следователно не го интересуваше. Те опитаха още шест пъти, след като гигантското членестоного бе престанало да напуска свърталището си, водени само от съображения за сигурност. Покатереха ли се веднъж на паяжината, нямаше къде да се скрият, а появеше ли се паякът тогава, щяха да са мъртви.

— Мисля, че вече е сигурно — каза Отрова, но не можа да скрие нотката на съмнение в гласа си.

Ала Пиперено зрънце поклати глава. Нервите й се бяха обтегнали до краен предел от смъртоносната игра с паяка.

— Няма да тръгна! — заяви тя. — Няма да тръгна!

Тъмнокосото момиче положи ръка върху рамото й с изненадваща за нея нежност. В Пиперено зрънце имаше нещо, което смекчаваше избухливостта й и я настройваше закрилнически към златокъдрата девойка. Тя бе толкова боязлива и наивна, че вместо да се изнерви — каквато бе обичайната й реакция — Отрова изпитваше съчувствие към нея. Въпреки обстоятелството, че Пиперено зрънце не бе направила нищо, с което да спечели благоразположението й (с изключение на момента, когато я беше приютила в стаята си), чернокосото момиче я харесваше. Просто не можеше да разбере защо.

— Няма нужда да идваш — рече Отрова. — Дойде с мен дотук и това е напълно достатъчно. — Тя насочи теменужения си поглед към Брам. — Както и ти. — Ловецът на духове понечи да възрази, ала девойката не му даде възможност. — Зная какво ще ми кажеш, но това, което трябва да сторя, е прекалено опасно, за да се подлагаш на този риск. Какъв е смисълът и двамата с теб да бъдем изядени? Освен това си твърде тежък. Ако съм сама, навярно ще имам по-голям шанс да стигна незабелязано до целта, а заедно с теб ще вдигнем тревога по цялата мрежа.

Тя очакваше Брам да я опровергае, но мъжът само въздъхна тежко. Сигурно наистина се страхуваше от онова, което ги очакваше от другата страна на скалистата стена, след като се остави да бъде убеден толкова лесно.

— Постъпи тъй, както смяташ за добре, Отрова — избоботи той.

— Ако загазя, имам кълбото на повелителя на вълшеблените — напомни му тя.

— А как действа то? — попита ловецът на духове. — Не можеш да се довериш на вълшеблена твар! Навярно ще се радва на смъртта ти повече, отколкото ако се върнеш с онзи кинжал! Напълно е възможно проклетото кълбо да те убие със същата бързина, с която би те умъртвил и този паяк! Вълшеблените са измамници, Отрова, а ти остави живота си в ръцете им!

— Бих искала да имам някакъв избор — въздъхна тя. — Ще внимавам, Брам. Знаеш, че не изгарям от желание да сложа край на живота си.

Мъжът повдигна скептично вежда и погледна към зловещата грамада на двореца на Асинастра.

— Вече не съм много сигурен в това… — промълви той.

До този момент Отрова смяташе, че свърталището на Скелетната вещица е най-ужасното място, където е стъпвала, ала се оказа, че е сгрешила. Нищо не можеше да се сравнява с момента, когато се изкатери върху нишката на паяжината, простираща се от скалистия рид до двореца на повелителката на паяците. Чувстваше се ужасно беззащитна и уязвима. Трябваше да пропълзи по висящата на стотици метри над земята нишка огромното разстояние, което я делеше от палата на Асинастра, и ако междувременно се появеше някой паяк, я очакваше отвратителна смърт. Възможно ли бе изобщо да преодолее това разстояние? И струваше ли си да поеме този риск, за да спаси живота на сестра си?