Крис Удинг - Отрова

— Точно така.

Брам въздъхна.

— Ами, предполагам, че докато не спреш да се хвърляш в най-различни опасности като някакъв безумец, няма да се отделям от теб. Докато имаш нужда от мен, не бих ти обърнал гръб и за всички суверени на света.

— Не се ласкай толкова! — засмя се девойката. — Нямам нужда от теб.

Мъжът я изгледа скептично изпод гъстите си вежди.

— Какво означава този поглед? Брам, знаеш, че мога да се справя и сама.

— Естествено, че можеш.

— Май не си много убеден в това — намръщи се тъмнокосото момиче.

— Ще тръгваме ли? — попита тихичко Пиперено зрънце.

Отрова и Брам спряха да спорят и погледнаха към нея.

— Моля?

— Ще тръгваме ли? — повтори тя. — На Андерсен взе да му става студено.

— Ти да не би да искаш да дойдеш?

— Винаги съм искала да участвам в приключение — рече простичко момичето.

Отрова не знаеше как да отвърне на тези думи.

— Не ви е страх от паяци, нали? — усмихна се тя.

Ловецът на духове изсумтя пренебрежително, а Пиперено зрънце поклати глава.

— Паяците не са толкова гадни, но виж, плъховете… Не мога да понасям плъхове.

— Значи всичко е наред — заяви Отрова. — Предполагам, че паяците са изяли всичките плъхове. С тези думи тя отметна първата паяжина, закриваща процепа, и четиримата пристъпиха през Портала.

Във Владението на паяците беше тъмно. Небето бе нашарено с кадифени петна, а иззад лениво реещите се пурпурни облаци се виждаха далечните точки на звездите. Нямаше никаква луна и въпреки това беше светло като през най-светлата нощ в Човешките владения, защото всичко тук блещукаше.

Отрова, Брам, Пиперено зрънце и Андерсен стояха на висок скален ръб, издигащ се над двореца на повелителката Асинастра. Зад тях се виждаше тясната пролука на Портала, където си бяха пробивали път през хиляди паяжини, за да стигнат дотук. Сега бяха покрити целите с лепкави нишки, които се поклащаха леко под повеите на нощния бриз. Кожата на Отрова продължаваше да настръхва при спомена за случилото се и девойката още не можеше да повярва, че косата й вече е изчистена от противните паяжини. Същевременно полагаше всички усилия да си внуши, че трябва да се чувства късметлийка, задето нито една от отровните гадини не я беше ухапала. Брам, който бе влязъл пръв в процепа, й показа многобройните дупчици по дебелите си ръкавици и отбеляза, че най-вероятно щеше да е мъртъв, ако челюстите на многокраките гадини бяха достигнали кожата му. Ловецът на духове изглеждаше изненадващо спокоен, като се имаше предвид изпитанието, през което току-що бяха преминали.

Дворецът на повелителката на паяците бе построен във вдлъбнат като паница планински хребет, който го засланяше от всички страни с многобройните върхове, издигащи се по периферията му. Той бе заобиколен от гъста зелена гора, от чиито дървета висяха бели паяжини — Отрова си каза, че навярно бяха огромни, след като се виждаха от такова разстояние. Самият дворец се състоеше от десетина кули с различна височина, в чието разположение не се забелязваше някакъв определен ред, свързани с мостове на произволни — както изглеждаше — нива. Беше изграден от черен камък и парапетите на терасите бяха боядисани в пурпурно. Останалото не се виждаше добре, защото бе скрито под множеството нишки, опънати между върховете на кулите и скалистата стена, която го обграждаше, така че целият палат всъщност се намираше под похлупака на една чудовищна паяжина.

Нищо не помръдваше, с изключение на ленивото поклащане на исполинската мрежа, която ту се издуваше, ту спадаше подобно на гигантско корабно платно.

— Да помислим как ще стигнем дотам — предложи Пиперено зрънце, поглеждайки боязливо иззад ръба на скалата към върховете на дърветата, които се намираха на стотици метри под тях.

— Мисля, че единственият вариант е да се спуснем по скалата — отвърна Брам. Тя бе осеяна с множество издатини, където можеха да си почиват, а освен това повърхността й бе достатъчно нагъната, за да има къде да стъпват и да се хващат при спускането си. — Ще сложим котката в торбата ми.

Андерсен го изгледа обидено, след което започна елегантно да ближе лапичката си.

— Не още — рече Отрова. — Няма смисъл да бързаме толкова. Нека първо хапнем нещичко, а после да поогледаме и да изчакаме.

— Подкрепям и трите предложения — усмихна се Брам, свали торбата от гърба си и седна на земята.

— Не ми харесва тази гора — намръщи се тъмнокосото момиче, докато се взираше в забулените в паяжини гъсти дебри. — Няма да ги видим, ако ни надушат и тръгнат към нас.