Крис Удинг - Отрова

Отрова скръсти ръце.

— Какво трябва да сторя?

Ейлтар закрачи напред-назад по кръглата тераса.

— Многоуважаемата повелителка Асинастра притежава един много специален кинжал — острието му се разклонява на две и изглежда като два смъртоносни зъба. Той е единствен по рода си и е изключително ценен за мен. Искам го, а ти ще трябва да ми го доставиш.

— Къде се намира?

— В нейния замък. В покоите й — отвърна Ейлтар, протегна свитата си в юмрук ръка към нея и разтвори пръсти. В дланта му лежеше малка стъклена сфера с големината на ябълка, която бе толкова черна, сякаш бе направена от тъмнина. Девойката дори имаше чувството, че поглъща светлината около себе си. — Веднага щом вземеш кинжала, счупи това.

Отрова взе стъклената топка. Бе студена като лед. Пусна я в джоба си.

— Какво ще стане, когато го направя?

Ейлтар се усмихна ехидно.

— Ще видиш. Не ми ли вярваш, човеко?

— Не съм глупава. Кажи ми какво ще стане.

Повелителят вдигна рамене.

— Не — каза категорично той. — Използвай я, когато се сдобиеш с кинжала, и в никакъв случай преди това. Ако не ти харесват условията по сделката, винаги можеш да се откажеш.

Момичето му хвърли изгарящ поглед, преливащ от омраза. Червенокосият мъж прекрасно знаеше, че тя няма никакъв избор. Предизвикваше я само защото това му харесваше.

— Как ще стигна там?

— Аз ще те изпратя.

— А как ще се промъкна в замъка на повелителката, след като ме изпратиш във Владенията й?

— Това — каза Ейлтар и отметна назад един ален кичур — вече си е твой проблем.

Девойката се замисли за миг, но сърцето й вече бе решило вместо нея.

— Имам ли честната ти дума като повелител на Вълшеблените владения, че ще върнеш сестра ми, след като ти донеса кинжала?

— Кълна се — отвърна събеседникът й и се усмихна широко.

— Тогава приемам.

— Знаех си, че ще го направиш.

Вятърът виеше свирепо из планините и Брам трябваше да хване шапката си, за да не отлети от главата му, докато се взираше в Портала. Зад тях Кочияшът чакаше, седнал на капрата на каляската си — лицето му бе скрито от бялата качулка, а конете потрепваха нервно с копита и проскърцваха със зъби. Пиперено зрънце се обгърна с ръце и потрепери.

— Там ли?

Отрова кимна мрачно.

— Там.

Стояха върху неголяма скална издатина високо в планините, стърчаща сред монотонната безкрайност на снега и върховете. От мястото, където се намираха, не се виждаше нищо друго от Вълшеблените владения. Студът бе непоносим, а вятърът пронизваше като нож.

Пред тях имаше тесен процеп в скалата, висок около три метра и широк едва колкото Брам да се провре през него, ако случайно му хрумнеше да направи това. Засега обаче изражението му показваше, че няма такова намерение. Процепът бе закрит от огромни паяжини и издължени черни силуети с дебели туловища се движеха с грацията на ловци по лепкавите мрежи.

— Ейлтар каза, че Кочияшът ще ни отведе, където си пожелаем — напомни им Отрова. — Никой от вас не е длъжен да идва с мен.

Пиперено зрънце погледна към Андерсен, който бе свил опашка между краката си и изглеждаше толкова нещастен, колкото можеше да е нещастна една котка. Животното измяука жалостиво — явно мразовитото време никак не му допадаше.

— Това ще бъде нещо като приключение, нали? — попита златокъдрата девойка с треперещ глас.

— Точно така — отвърна Отрова, въпреки че героите на приключенията в книгите, които беше чела, изглеждаха доста по-самоуверени от нея и разполагаха поне с един магически предмет, който да използват в точния момент. В този миг чернокосата девойка се сети за миниатюрната сфера в торбата й. За какво ли щеше да й послужи? Бе станало също като в книгите на Чевръстин, където вълшеблените създания ти даваха нещо и никога не ти обясняваха как да го използваш.

Пиперено зрънце хапеше нервно долната си устна, а на красивото й лице ясно се виждаше отпечатъкът на колебанието. Изглеждаше като кукла, която току-що бе осъзнала, че е захвърлена от детето, чиято любима играчка е била. Отрова напълно я разбираше — златокъдрата девойка никога досега не бе взимала самостоятелни решения и поради тази причина сега се чувстваше напълно изгубена.

— Ами ти, Брам? — попита момичето с теменужените очи. — Можеш да се върнеш в Човешките владения, ако искаш.

Ловецът на духове се почеса по врата.

— Хммм. Работата е там, че ти си решила да отидеш на това място, независимо с или без мен.

Отрова кимна с глава.