Крис Удинг - Отрова

— Докосни паяжината! — извика му чернокосата девойка. — Но внимателно! Да не вземеш да ни докараш някой паяк!

Мъжът изруга под нос. За какво й трябваше да споменава това? Ако се стигнеше дотам, щяха да са обречени. Неочаквано в съзнанието на Брам изникна споменът за онова, което му беше казал веднъж един стар менестрел за струните на мандолината — че не вибрират толкова силно, ако ги докоснеш в края. Искаш ли да извлечеш звучен тон от тях, трябва да насочиш вниманието си към средната им част. Ловецът на духове горещо се надяваше, че същата закономерност важи и за паяжините. Брам се протегна предпазливо и положи длан върху нишката. В най-лошия случай, каза си той, щеше да изгуби ръкавицата си. Влакното бе дебело и гъвкаво, но той усещаше невероятната му издръжливост. Лепкавото вещество по повърхността започна да се процежда между пръстите му. Мъжът изчака известно време, след което се опита да отдръпне ръката си. Лепкавата слуз оказа известно съпротивление, но то беше доста под очакванията му. Брам въздъхна облекчено. Навярно субстанцията, покриваща паяжината, бе предназначена да улавя онези крилати създания, напомнящи нощни пеперуди, а те, въпреки размерите си, не притежаваха кой знае каква физическа сила. Той погледна по протежението на нишката, но засега не се виждаха никакви паяци.

— Мисля, че можем да се изкатерим по нея — обяви ловецът на духове. — Но ще се движим бавничко.

Отрова се усмихна триумфиращо.

— Сега използвай ножа си! — извика тя.

Мъжът я изгледа намусено, ала изпълни безмълвно заръката. Трябваше да положи известни усилия, докато успее да забие острието на ножа във влакното, но след това откри, че белезникавата субстанция се бели като стрък целина.

— Как е? — попита чернокосото момиче.

— Мисля, че ще ни свърши работа — отвърна Брам. — Сега да видим дали се разтегля.

Той завърза на кръста си края на тънката нишка, която бе успял да отдели от дебелия ластар, и запълзя обратно към скалния ръб, където го чакаха Отрова и Пиперено зрънце. На всеки няколко метра се спираше и издърпваше нишката, за да обели още от нея, и всеки път затаяваше дъх, притеснен да не би обтягането да привлече вниманието на паяка. Противното създание обаче така и не се появи и в крайна сметка ловецът на духове успя да се добере до спътниците си и се отпусна тежко на скалата, докато Отрова размотаваше трескаво импровизираното въже около кръста му.

— Нито една безумна идея не остава невъзнаградена — отбеляза тя, претегляйки тежестта на лепкавата паешка коприна в ръката си.

— Само в приказките, Отрова — напомни й Брам. — Само в приказките. Не се ли научи да правиш разлика между тях и реалния живот?

— А има ли изобщо такава? — попита момичето. — Хайде, ела тук. Всички ще трябва да дърпаме. И бъдете готови да побегнете във всеки момент.

— И къде да побегнем? — разтревожи се Пиперено зрънце.

— Обратно в процепа — отвърна Отрова. Ловецът на духове и златокъдрата девойка мълчаливо се хванаха за нишката. Изглеждаха като участници в странен вариант на играта „дърпане на въже“.

— Хайде! — извика момичето с теменужените очи и тримата затеглиха с всички сили паешкото влакно. То се отдели още повече от простиращата се между двореца и скалистата стена паяжина, но не се откъсна. — Отпуснете! — нареди Отрова. — Хайде сега пак обтегнете!

И така те дърпаха, отпускаха, дърпаха, отпускаха и всеки път масивната нишка се разлюляваше все повече и повече. Отначало едва доловимо, после малко по-силно и накрая…

Пиперено зрънце извика, когато паякът изскочи от пещерата си и се стрелна към центъра на паяжината, след което се обърна и се понесе към тях с ужасяваща бързина. Пътешествениците обаче бяха пуснали нишката и се бяха притаили в тъмната скална пролука. Щом осмокракото чудовище достигна края на паяжината, то спря и застина неподвижно. Отблизо бе още по-отблъскващо. Над огромните челюсти блещукаха осем мътночервени очи, подутият му корем бе осеян с твърда черна четина, а всеки от издължените му крайници бе дебел колкото ръката на Брам. Отрова не хранеше и най-малкото съмнение, че ако паякът ги докопаше, щеше да ги убие на мига. Но той не ги докопа. Дори не ги забеляза. Уродливото създание стоеше на едно място и се опитваше да асимилира аномалията с паешкия си мозък. Нещо бе разклатило паяжината му, ала ето, че когато ловецът бе дошъл, от плячката нямаше и следа. Това не беше абсолютен прецедент — все пак от време на време някоя пеперуда успяваше да се отскубне от лепкавата прегръдка на паяжината, обикновено с цената на крайник или част от крилото си, — но това се случваше доста рядко. Въпреки че хищникът бе застинал неподвижно, Отрова усещаше как се измъчва от подозрения. Накрая гнусната твар се оттегли в пещерата си. Щом се скри вътре, тя се обърна към спътниците си.