Крис Удинг - Отрова

Похапнаха студено месо, хляб и сушени плодове, наслаждавайки се на относителното спокойствие, което едва ли щеше да трае дълго. Ако нещо ги заплашваше, винаги можеха да се скрият в скалната цепнатина. Момичето с теменужените очи се замисли. Пътят през гората беше прекалено рискован и щеше да ги изложи на показ. Ако там имаше паяци, които бяха достатъчно големи, за да изпредат такива мрежи, значи нямаха никакви шансове срещу тях в тясното пространство между дърветата. Май се налагаше да потърсят друг вариант.

— Вижте! — възкликна изведнъж Пиперено зрънце и посочи към скалистата стена, опасваща двореца на повелителката Асинастра. Другите мигом погледнаха натам и видяха красиво, наподобяващо гигантска нощна пеперуда създание, което тъкмо кацаше на ръба на исполинската вдлъбнатина. Размахът на крилете му беше огромен, но самите те изглеждаха ефирни и полупрозрачни, макар че бяха обагрени в различни цветове. Тялото му бе издължено и имаше шест крака, а над фасетъчните му очи потрепваха подобни на листа антенки, с които вероятно изследваше въздуха.

— Красиво е! — усмихна се златокъдрата девойка.

— Не се привързвай много — предупреди я Отрова.

Миг по-късно Пиперено зрънце разбра какво имаше предвид спътничката й. Пеперудата бе кацнала точно върху паяжината — очевидно беше неспособна да забележи препятствието с навигационните средства, с които разполагаше, Русокосото момиче затаи дъх, докато изящното създание пристъпваше по нишка, дебела колкото човешки торс. Внезапно то сякаш се стресна от нещо и се наклони встрани, при което крайчето на едното й крило се докосна до лепкавата материя и в следващия момент тялото й бе приковано към паяжината. Красивото насекомо се замята като обезумяло, но всичките му усилия да се освободи бяха напразни.

След броени секунди паякът вече беше върху него. Пиперено зрънце ахна от ужас, когато гигантското, уродливо чудовище изскочи от една пещера в скалната стена и се стрелна по най-близкото влакно към центъра на паяжината, откъдето се прехвърли на разлюляната от отчаяните гърчове на пеперудата нишка. Щом стигна до нея, я обгърна с отвратителните си крайници и безпомощната жертва потръпна рязко, сякаш бе ухапана. В следващите мигове опитите и да се освободи станаха още по-неистови, след което внезапно престанаха. Пътешествениците гледаха с разширени от погнуса очи как паякът омотава плячката си в пашкул, а сетне я прибира под туловището си и я отнася до леговището си за предстоящото угощение. Брам сякаш бе изгубил апетита си.

— Как може да са толкова бързи — измърмори той.

Отрова не изглеждаше толкова разстроена. Разигралата се драма й бе дала идея.

— Да, страшно бързи са и именно поради тази причина няма да минем през гората — каза тя. — Ще ни сграбчат на мига.

— Как тогава ще стигнем до двореца? — попита плахо Пиперено зрънце.

— Ще минем по паяжината — отвърна тъмнокосото момиче.

От всички възможни места, които си беше представял, Брам никога не бе предполагал, че в зряла възраст ще се озове вкопчен в стръмна скала във Владенията на паяците, а единственото нещо между него и смъртта, очакваща го по върхарите на дърветата, ще бъде чистият планински въздух. Той сипеше клетва след клетва изпод белите си мустаци, но въпреки това продължаваше да пълзи, като стъпваше във всяка възможна цепнатина и се хващаше за всяко ръбче на скалата, и не след дълго дебелото въже на паяжината вече беше на една ръка разстояние пред него.

По щастливо стечение на обстоятелствата едно от масивните бели влакна бе прикрепено за скалистата стена недалеч от процепа, през който Отрова и спътниците й бяха проникнали в света на паяците.

Тъмнокосата девойка бе изложила в подробности плана си пред Брам и Пиперено зрънце, но той разчиташе и на няколко други фактори, за които не бяха съвсем сигурни. Единият беше колко лепкава бе паяжината всъщност; а другият — колко здрава и издръжлива бе като материя. Имаше и трето неизвестно — кой бе по-търпелив — паякът или мухите, които се опитваха да я избегнат. Ловецът на духове изказа искреното си неодобрение към идеята, но въпреки това се съгласи да участва.

— Аз съм най-добрият катерач от трима ни — беше им казал той. — А от друга страна, колкото по-скоро ви докажа, че от това нищо няма да излезе, толкова по-добре за вас.

Сега Брам стоеше върху скалната издатина и се опитваше да успокои дишането си. Той погледна към Отрова и Пиперено зрънце, които го наблюдаваха съсредоточено от скалния ръб.