Крис Удинг - Отрова

— Доводите ви не струват, повелителю Ейлтар — изтъкна Отрова, твърдо решена да не се остави да я победят. — Аз смачквам блатния паяк, защото ако не го сторя, той ще ме ухапе и ще убие мен или някой друг от моя народ. Аз убивам рибата очиларка, понеже трябва да се храня. Човеците не могат да ви наранят, както вие самият признавате, а и нямате никаква нужда от нас. Моите престъпления са извършени в името на оцеляването. Вашите нямат оправдание. Всички присъстващи в Голямата зала следяха спора с голям интерес. Те вече предвкусваха ответния удар на Ейлтар, ала останаха разочаровани, защото той само се усмихна загадъчно и се облегна удобно на трона си, повдигайки едната си вежда.

— Ти имаш кураж — рече той. — Почти съм впечатлен.

Махна към Драскин, който се завтече към него и застана до трона му. Ейлтар прошепна нещо в ухото му, секретарят му отвърна със същото и накрая двамата погледнаха към Отрова. Писарят се поклони и побърза да се отдалечи.

— Твоята сестра… — започна повелителят, свивайки лениво устни. — … Казваше се Азалия, нали? Каква богата фантазия проявявате при измислянето на имена, а?

Девойката с теменужените очи понечи да отвори уста за язвителен коментар, ала в последния момент се въздържа, защото си спомни какво бе станало, когато се бе държала твърде наперено с Миногий.

— Трябва да си поговорим — заяви Ейлтар. — Насаме. Той махна с ръка и двамата с Отрова мигом изчезнаха от поглед.

За момент Отрова се огледа изненадано наоколо, но всичко бе станало прекалено бързо, за да може дезориентацията да я овладее. Само преди миг стоеше в Голямата зала на повелителя, а в следващия беше тук горе, на върха на най-високата кула на двореца. На самия й връх имаше кръгла тераса — до нея не водеха никакви стълби и бе фактически недостижима по никакъв начин, освен чрез полет или магия. Намираше се на невъобразима височина — облаците й се струваха толкова близо, че можеше да ги докосне, протегне ли ръка. Отрова имаше чувството, че оттук съзира почти целите Владения — езерните земи, горите и планините, искрящите брегове, галени от пенливите вълни, а отвъд тях — вълшеблените кораби, отправили се навътре в морската шир.

Хладен порив на вятъра внезапно запрати косата връз лицето й. Девойката я отметна назад и погледна към повелителя на вълшеблените създания. Със своите два метра и половина той я караше да изглежда като дребосъче. Великолепният меч, който лежеше до трона му, сега висеше на колана му.

— Защо сме тук? — попита момичето.

— Имам предложение за теб — рече той, а очите му блеснаха като скъпоценни камъни. — И няма смисъл хората ми да узнават, че съм паднал чак дотам, та да се пазаря с човек.

— Слушам те — каза Отрова, преглъщайки обидата. Бе готова да преглътне всички обиди на Ейлтар, ако това щеше да й помогне да си върне Азалия.

— Не съм сигурен какво точно знаеш, ето защо ще бъда кратък. Вълшеблените владения не са единствените други Владения освен вашите. Има множество Владения и всяко си има свой повелител или повелителка. Всеки от тях е всемогъщ в границите на своите територии, ала извън тях сме уязвими и попадаме под властта на господаря или господарката на дадения свят. Единственото изключение, естествено, е твоята немощна страна, която просто няма достоен водач.

— Какво общо има това с Азалия? — попита Отрова.

— Ще свършиш една работа за мен — рече Ейлтар. — И когато изпълниш тази задача, аз ще върна сестра ти.

Изведнъж думите на Мрачин лумнаха в съзнанието й с огнената сила на сбъднато пророчество: „Да не си въобразяваш, че повелителят просто ще върне сестра ти? Не, ще има изпитания, задачи, сблъсъци, всевъзможни спънки и препятствия, неочаквани обрати и разкрития…“

— Защо избра мен? — попита девойката, като предпочете инстинктивно да контраатакува с въпрос, вместо просто да приеме предложението. — Защо сключваш сделки с човеците, след като ни презираш толкова много?

На лицето на повелителя се изписа гримаса на раздразнение и досада.

— Липсата на вълшеблени сили у вас има полезен страничен ефект — заяви той. — Вие можете да влизате и излизате от Владенията напълно незабелязани. Ако изпратя моите вълшеблени създания, те ще бъдат разкрити на мига и ще стане кристално ясно кой ги е изпратил. А тази задача е… тайна. — Червенокосият мъж изсъска последната дума по начин, който добре показваше какво щеше да се случи, ако момичето предадеше доверието, което й бе гласувал.