Крис Удинг - Отрова

— Сигурно вече сме се отдалечили на хиляда години от света, който познаваме — продължи ловецът на духове. — Когато се върнем, нищо няма да е същото.

Тъмнокосото момиче се замисли над тези думи.

— На мен пък този свят няма да ми липсва много — въздъхна тя. — С изключение на Чевръстия, може би. И на татко, но той навярно е по-щастлив без мен.

— Така ли е наистина? — попита я мъжът. — Ужасно е да кажеш подобно нещо.

— Не е ужасно, ако е вярно — отбеляза Отрова. — Той и Лайкучка — моята мащеха — просто искаха да се махна от живота им, след като се събраха. Усещах го, без значение колко се преструваха, че не е така. — Тя забеляза скептичния му поглед и побърза да добави: — Не става въпрос за детинска ревност или накърнено самолюбие, Брам. Знам за какво говоря. Просто им пречех да си живеят, както искат. Бях като отрова за тях.

— Сигурно, затова си избрала такова име — рече ловецът на духове и се усмихна кисело, при което краищата на мустаците му потрепнаха. — Трябваше да се досетя.

— Има ли нещо, което наистина ще липсва на теб? — попита девойката и погледна през прозореца. В момента се намираха над изумителното стълпотворение от шпилове, куполи и минарета и се спускаха бавно надолу.

— Зависи от това, доколко ще се променят нещата — каза Брам. — Ще трябва да предупредя повелителя на вълшеблените, че ако са спрели да правят онези пайове с наденички на Касапското тържище в Щитоград, когато се върна, ще си има неприятности.

Отрова се засмя и го удари в корема.

— Ти си идиот! — заяви весело тя.

— Може и да си права — усмихна се мъжът.

Каляската влетя през голям, сводест портал в една от по-ниските странични кули и най-накрая забави шеметното си темпо. Щом копитата на конете изчаткаха по твърдия под, Пиперено зрънце се осмели да надзърне иззад преплетените си пръсти, а когато спряха окончателно, от гърдите й се отрони тежка въздишка на облекчение. Вратичката отново се отвори сама и Отрова пристъпи първа навън, а Брам помогна на златокъдрата девойка да излезе. Андерсен беше последният, който напусна каляската. Когато всички слязоха, вратичката се затвори, Кочияшът ги изгледа с ледения си взор, след което обърна каляската и изплющя с поводите. Жребците му препуснаха в галоп и излетяха през портала, издигайки се отново в безоблачното кехлибарено небе.

Пътешествениците се намираха в голямо правоъгълно помещение, чиито стени и под бяха изградени от снежнобял мрамор, прорязан от златисти нишки. В центъра на залата имаше голям бронзов диск, където се бе приземила каляската, а в дъното на помещението се виждаше метална врата, инкрустирана с множество змии. Когато ехото от чаткането на копитата по мраморния под заглъхна, Отрова, Брам и Пиперено зрънце се спогледаха.

— Сега какво ще правим? — попита ловецът на духове.

В този момент металната врата се отвори и в помещението нахлу шумна тълпа, в центъра, на която се открояваше висок мъж с изпито лице, облечен в кафяви одежди, който закрачи към тях. В ръцете си държеше дебела книга, подвързана с кожа, в която не спираше да пише нещо с голямо перо. Непознатият бе обкръжен от сбирщина бледи дяволчета — мършави демонични създания с ципести криле и чуруликащи гласчета, които вдигаха невъобразима врява. Те го засипваха с доклади, наблюдения и коментари по най-различни въпроси, а той им отговаряше със заповеди и наставления. Високият мъж прекоси залата с неочаквана бързина и се спря пред новодошлите; сетне махна рязко с ръка и кресливата му свита се разпръсна като ято подплашени птички. Само след миг в помещението не бе останал и помен от тях.

Непознатият нагласи кръглите си очила с железни рамки на тънкия си като нож нос и се вгледа в Брам.

— Назовете имената си — нареди той.

— Брам от Маслокожие, Отрова от Чайкино и Пиперено зрънце от… — ловецът на духове се запъна.

— Пиперено зрънце от къде?

— От прислугата на Мийб, Скелетната вещица — съобщи Отрова с безизразен глас.

— Аха. И как е скъпата Мийб? — попита мъжът, повдигайки въпросително вежда.

— Тя умря — отвърна чернокосата девойка.

Пиперено зрънце, която най-вероятно се бе досещала за това, изобщо не изглеждаше нещастна.

— Отлично — усмихна се мъжът, разкривайки дребни остри зъбки, подобни на котешки, и записа нещо в книгата си. — Това събитие освобождава един изключително желан недвижим имот. — Той затвори кориците на книгата. — Казвам се Драскин и съм секретар на Ейлтар, повелителя на вълшеблените създания. Предполагам, знаете, че според досадния закон на Амрей, един от Йерофантите на древността, всяко интелигентно същество, родено в Човешките владения, има право на аудиенция с повелителя или повелителката на което и да е чуждо Владение и безопасността на пришълеца се гарантира от честта на повелителя или повелителката, поне до края на аудиенцията, след което всички законови задължения отпадат и, така да се каже, вече всичко е възможно?