Крис Удинг - Отрова

— Само защото не си направил онова, което трябва да правиш? — попита Пиперено зрънце с разширени от изумление очи.

— Защото разбрах как действат нещата — промърмори Мрачин. — Някога и аз си имах своя история, но тя не ми харесваше и се опитах да я променя. — От гърдите на зеленокожия въдичар се отрони тежка въздишка. — Съветвам ви никога да не се опитвате да правите това.

Следващият въпрос на Отрова бе изпреварен от внезапен порив на вятъра, който разтресе колибата и накара чашките и котлите да издрънчат. В следващия момент той заглъхна също толкова ненадейно, както се беше появил, и до ушите на чернокосата девойка достигна тропот на копита и звук на рязко спиращи коне.

— По-добре да тръгвате — каза домакинът им и посочи към вратата с издължения си възлест показалец. — Кочияшът няма да чака дълго.

Пиперено зрънце вдигна котарака и всички излязоха навън. Там, до брега на езерцето, стоеше тяхната каляска. Очите на златокъдрото момиче веднага се оживиха от гледката, а Отрова за пореден път трябваше да си напомни, че не бива да се поддава на красотата на Вълшеблените владения. Не беше никак лесно, защото великолепието на каляската можеше да накара всекиго да забрави за това.

Тя представляваше истинско съкровище, искрящо в бяло, сиво и златисто. Спиците на колелата бяха от злато, главините им бяха инкрустирани със сребро, а повечето части на купето бяха изработени от слонова кост. Теглеха я четири елегантни жребеца със снежнобели гриви и масивни бели брони, покрити с най-лъскавия лак, който Отрова бе виждала, а гърбовете им бяха украсени със златни плетени ризници. Щом видяха, че хората ги наблюдават, конете затръскаха глави и загракаха със зъби. Колкото и красиви да бяха обаче, от тях струеше някаква ужасна студенина и очите им сякаш пронизваха Отрова и спътниците й с неприкрита злоба и арогантност.

Самият Кочияш седеше прегърбен на капрата, увит с огромна бяла пелерина с качулка, така че се виждаха единствено ръцете, в които държеше поводите. Изглеждаше висок над два метра и половина и най-вероятно Брам щеше да прилича на дребосък, ако застанеше до него. Той ги изгледа от мястото си и те забелязаха, че лицето му е сякаш от порцелан — чертите му бяха съвършени, скулите му — високи и гладки, а кожата му — бледа и толкова чиста, че по нея не се забелязваше и едно-единствено петънце. Въпреки че бе красиво, лицето на Кочияша излъчваше някаква чудовищна студенина, също като муцуните на жребците; зелените му очи ги наблюдаваха тъй, все едно бяха насекоми, а устните му бяха изкривени от погнуса.

В този миг вратичката на каляската се отвори от само себе си.

Пиперено зрънце хвърли притеснен поглед към Брам и Отрова и притисна Андерсен още по-силно към гърдите си. Чернокосата девойка се обърна към Мрачин и повдигна въпросително вежди. Той я изгледа съчувствено и отрони поредната си въздишка.

— Отидете и вижте Йерофанта — вдигна рамене въдичарят. — Той знае всички отговори.

Отрова не каза нищо. Заедно с Пиперено зрънце и Брам се качиха в каляската и затвориха вратичката след себе си.

Дворецът на повелителя на Вълшеблените владения се издигаше на място, където се събираха десетки реки и потоци — красив и изящен като скъпоценен камък. Многобройните му кули и минарета постепенно оредяваха с височината, докато накрая останеше само една — най-величествената кула, построена в самото сърце на палата, която засенчваше всички останали и се заостряше като игла.

Огромното вълшеблено слънце тъкмо изгряваше в кехлибарените небеса, когато Отрова и спътниците и наближиха приказния дворец. От мястото, където се намираха, се откриваше зашеметяваща гледка — утринната светлина искреше по бледозелената повърхност на палата и хвърляше златисти отблясъци по мрежата от реки и езера, осеяли тучните зелени поля и долини.

— Трябва да видиш това, Пиперено зрънце! — възкликна Отрова, но спътничката й се бе свила на седалката, прикрила очите си с ръце. Тя стоеше в това положение още от мига, в който нададе първия си вик на изненада — когато каляската ненадейно се отдели от пътя и се понесе във въздуха, а конете запрепускаха из небето, сякаш бе твърда земя. Очевидно златокъдрата девойка страдаше от непреодолим страх от височината, ето защо тя се отдръпна колкото се може по-далеч от прозорците и закри очите си с ръце, а Андерсен я заблиза нежно по лицето в напразни опити да я успокои.

С приближаването им дворецът ставаше все по-внушителен. Пътешествието им бе продължило не повече от час, ала по някакъв необясним начин през този кратък отрязък от време нощта бе отстъпила пред утрото и всички се чувстваха отморени като след здрав сън, въпреки че не бяха успели да подремнат дори и за минутка. Когато Отрова изтъкна това пред Брам, той й напомни какво й беше казал, преди да се отправи към бърлогата на Скелетната вещица: „времето там не тече като времето тук“.