Крис Удинг - Отрова

Те продължиха да вървят, следвайки черния котарак, без да знаят със сигурност накъде ги водеше той или дали изобщо ги водеше нанякъде. Ала тъй като нямаха никаква идея къде се намират, всяка посока бе добра.

Над Вълшеблените владения бе започнала да се спуска нощ, когато се натъкнаха на непознатия.

Откриха го в края на тясна пътечка, виеща се под арка от листа и клони и поръбена с корени, които бяха прецизно подредени, за да изглеждат естествени, и в същото време нямаха нито една бучица пръст отгоре си. Пътечката отвеждаше до горска полянка с малко езерце, искрящо в бакърено червено на светлината от последните слънчеви лъчи. В края на езерцето се издигаше колибка, построена сякаш на самия му бряг. Загниваща съборетина от съчки, измазани с глина и кал, увенчана с жълтеникав сламен покрив. Пред нея имаше дървен кей, който се простираше навътре в езерото, а в самия му край бе приседнала някаква фигура с въдица в ръка.

Непознатият си даваше вид, че не ги забелязва (а може би наистина не ги беше видял), но те не пропуснаха възможността да го разгледат добре. Беше мършаво създание с влажна зеленикава кожа, наподобяваща жабешка, а от двете страни на тесния прорез, който навярно му служеше за нос, се пулеше по едно огромно изпъкнало око. Устата му бе малка и почти нямаше брадичка. Източените му възлести пръсти държаха здраво пръчката, която му служеше за въдица, а дългите му крака висяха от ръба на кея. Това бе всичко, което се виждаше от него, защото останалата част от тялото му беше скрита под дълго наметало от нещо като мечешка кожа, но осеяна с бодли като на бодливо свинче. Главата на непознатия изглеждаше малка в сравнение с размерите на наметалото му.

— Изглежда ми тъжен — отбеляза съчувствено Пиперено зрънце и наистина, докато го наблюдаваха, зеленокожият въздъхна тежко и продължи да се взира мрачно в спокойните води на езерото.

— Той е от вълшеблените — измърмори Брам. — Не можем да му се доверим.

Отрова се замисли кога всъщност бяха решили, че непознатият е мъж; все пак нищо във външността на това чудновато създание не издаваше половата му принадлежност.

— Скоро ще се стъмни, а след като Андерсен ни доведе тук, предполагам, че има защо — изтъкна момичето с теменужените очи. В същия миг котаракът измяука утвърдително и се отърка доволно в краката й. — Да отидем ли да се запознаем с него?

— Само внимавайте — предупреди Брам, сбърчил вежди под периферията на шапката си. — Всички трябва да сме нащрек.

Междувременно непознатият най-накрая ги забеляза, но не направи нищо, за да ги приветства. Вместо това се обърна отново към езерото и от гърдите му се отрони поредната тежка въздишка. Пътешествениците запристъпваха предпазливо по кея и Отрова забеляза едрите, обагрени във всички цветове на дъгата риби, които плуваха лениво под езерната повърхност, без да обръщат и най-малко внимание на поклащащата се във водата примамка. Ловецът на духове се изкашля.

— О, нашите герои най-сетне се появиха — изрече риболовецът с приглушен, бълбукащ глас.

— Моля? — попита Отрова.

Странното създание намести въдицата си в малката дървена поставка до себе си и се изправи. Големите му жълтеникави очи ги огледаха внимателно.

— Хммм — изсумтя мрачно то. — Не ми изглеждате лоша дружинка. — Той мина покрай тях и се заклатушка към колибката си. — Поне не сте типичната сбирщина от мускулест воин, красива магьосница и забавен крадец. Между водното, тази комбинация съвсем се изтърка.

Отрова и Брам се спогледаха учудено. Непознатият явно нямаше намерение да забавя крачка и чернокосата девойка се завтече подире му.

— Ммм… почакай! — извика му тя. — Аз съм Отрова!

Въдичарят се спря, обърна се и я изгледа от главата до петите.

— Хубаво име — отбеляза. — Мислех си, че се казваш я Ариел, я Мелисанда.

— Пфу! — сбърчи нос Отрова. — И защо мислеше така?

— Защото тия от твоя тип се наричат най-често така — гласеше отговорът. — Не си принцеса, нали?

— Не и не искам да бъда — заяви момичето с теменужените очи. — Всички искат да са принцеси, толкова е досадно.

— Я виж ти! — възкликна създанието. — А ти какво искаш?

— Искам да отида в двореца на повелителя на вълшеблените създания и да го помоля да върне сестра ми.

— Само така си мислиш — рече зеленокожият. — Но се обзалагам, че това ще бъде само началото.

— Началото на какво? — смръщи чело Отрова.

— Как на какво? Да не си въобразяваш, че повелителят просто ще върне сестра ти? Не, ще има изпитания, задачи, сблъсъци, всевъзможни спънки и препятствия, неочаквани обрати и разкрития… — изброяваше причудливото същество. — Ти ще трябва да заслужиш сестра си. Още не си преминала и през половината трудности! Помни ми думите — чака те дълъг път, момиче!