Крис Удинг - Отрова

Момичето побягна. Според замисъла й вещицата трябваше да я последва, ала обстоятелството, че това бе планирано, по никакъв начин не намаляваше опасността. Ловецът на духове вече бе минал през вратата и я чакаше до стълбите, подтиквайки я да ускори крачка, ала за негова изненада девойката направи точно обратното. Тя забави ход и дори погледна през рамо към вещицата, която незнайно защо бе прекратила преследването и в момента стоеше неподвижно в тъмното.

— Вие не сте моите кучета — изсъска старицата. — Усещам го по стъпките ви. Миришете като тях, но не сте кучета. Два крака! Два крака! — Уродливото създание подуши въздуха и нададе пронизителен вой: — Какво сте направили с моите кучета?

Изведнъж тя се стрелна напред с изкривено от неистова омраза лице. Светкавичното й движение завари Отрова неподготвена и момичето се изплъзна на косъм от хватката на огромното същество. Тя почувства как окървавената кучешка кожа се свлича от гърба й и в същия миг Мийб изкрещя от ужас, когато осъзна какво всъщност държи в ръцете си. Потресена, вещицата захвърли кожата на домашния си любимец настрани и влетя в залата с котела, устремена към стълбите, спускащи се от терасата.

— Ще стрия костите ви на прах и ще ги омеся в хляба си! — ехтяха виковете й. — Ще ви схрускам и нищо няма да остане от вас!

Едва изрекла тези думи, Скелетната вещица се подхлъзна в една от кървавите локвички, осеяли терасата след касапската работа на Отрова и Брам, и заразмахва отчаяно ръце, за да запази равновесие, обаче се движеше прекалено бързо, за да направи каквото и да било. В следващия момент масивното й тяло се вряза в парапета на терасата и той се пропука под тежестта й с хрущящия звук на строшена кост, запращайки я с главата надолу в котела на долния етаж. Кипящата супа изригна като гейзер и преля над ръбовете на казана; почти веднага огънят угасна с ужасяващо съскане, след което настана тишина.

— Хмммм — изсумтя ловецът на духове.

Отрова само се засмя гръмко. Бе зашеметена от радост и още не можеше да възприеме напълно случилото се.

— Няма ли да захвърлиш тази кучешка кожа? — попита тя. — Изглеждаш доста нелепо с нея.

Ловецът на духове я изгледа с повдигнати вежди. Спътничката му приличаше на човек, който се е къпал в кръв. Той смъкна кожата от гърба си и я метна в котела при Скелетната вещица.

— Какво ще правим с нея? — попита Брам и посочи към Пиперено зрънце, която продължаваше да лежи в ъгъла на терасата. Андерсен се бе разположил удобно в скута й, извличайки максимална полза от възникналата ситуация.

— Какво да правим с нея? — разпери ръце чернокосата девойка. — Тя не ни засяга. Да прави, каквото си иска.

Мъжът изсумтя и приглади мустака си, при което обагри в червено и малкото бели участъци, които бяха останали по него.

— Не можем да постъпим така, Отрова — поклати глава той. — Не можем да я оставим тук.

— Защо да не можем? — изгледа го предизвикателно момичето.

— Няма да е редно — каза простичко Брам.

Девойката въздъхна. Тя не питаеше омраза към Пиперено зрънце, но имаше чувството, че ако вземат русото момиче със себе си, то само ще им пречи. Въпреки това, един поглед към ловеца на духове й бе достатъчен, за да разбере, че решението му е категорично и това нарани самолюбието й. Когато Брам бе влязъл в бърлогата на вещицата, за да я спаси, се бе почувствала специална, ала след като добротата на мъжа се простираше и върху Пиперено зрънце, сякаш вече не беше същото.

— Добре тогава — вдигна рамене тя и се приближи до светлокосото създание. Андерсен се надигна с неохота от топлото си местенце и започна да обикаля наоколо, надничайки иззад глезените на Отрова към лежащата си в несвяст собственичка.

— Събуди се, Пиперено зрънце — каза чернокосото момиче, докато разтърсваше раменете на връстничката си. — Време е да тръгваме.

Русата красавица изстена тихичко и отвори очи. Когато погледът й се фокусира върху сплесканото с кръв привидение пред нея, тя изкрещя и отново изгуби съзнание. Отрова разпери ядосано ръце.

— Щом толкова я искаш, май ще трябва да си я носиш — заяви тя на Брам. Мъжът обаче не обърна никакво внимание на думите й, защото гледаше съсредоточено през прозореца, където лунната светлина бе станала значително по-ярка.

— Мъглата се вдига — рече той. — До полунощ остава съвсем малко. Трябва да потегляме.

Отрова го изгледа внимателно с пронизващия си теменужен взор.

— Сигурен ли си в това, Брам? — попита тя. — Може би, ако останеш тук, постройката отново ще заеме първоначалното си положение и ти ще можеш да се върнеш при каруцата и гринтата си…