Крис Удинг - Отрова

— Просто исках да умрат — рече девойката. — Не беше нужно да правят чак такава трагедия от това.

Ловецът на духове се намръщи.

— Поне идеята ти се оказа ползотворна. Сега какво следва? Момичето отметна косата от лицето си.

— Сега ще се погрижим за Скелетната вещица — заяви тя.

Нощта се спусна.

Мъглата продължаваше да е гъста както преди, но поне бе осветявана от яркия лунен диск, който изглеждаше по-голям отвсякога. Къщата бе потънала в мрак, но студената светлина на месечината проникваше през прозорците и хвърляше ромбоидни отблясъци по пода. Синкавото сияние стигаше чак до залата с котела, където се смесваше с оранжевото зарево на огъня и искреше в локвите кръв. Някъде по горните етажи изскърца врата. Скелетната вещица се беше събудила.

Отрова и Брам стояха в коридора, свързващ терасата със стълбището към спалнята на Пиперено зрънце. Щом чуха проскърцването на вратата, те се спогледаха. Девойката не знаеше дали да ликува, или да се поддаде на пристъпите на гадене, които я измъчваха.

— Сигурна ли си, че това ще има ефект? — попита ловецът на духове за десети път.

— Казах ти, че е сляпа и глуха — увери го Отрова. — Ако вдигнем много шум обаче, ще усети вибрациите чрез пода. А дойде ли тук, трябва само да ни подуши.

Брам преглътна и кимна, притискайки кучешката кожа още по-плътно към раменете си. И двамата се бяха покрили с одраните кожи на мъртвите зверове и сега косите, ръцете и бузите им бяха омазани с кървавите им карантии, а дрехите им бяха оплескани със съсирена кръв. Одирането на труповете изобщо не бе приятна задача, а и ловецът на духове не бе особено опитен в тази работа. Бяха използвали ножа, който намериха до печката — приличаше повече на сабя, отколкото на нож, и поради тази причина боравенето с него не беше никак лесно. Пиперено зрънце бе излязла на терасата, докато Отрова и Брам се мъчеха да отделят кожите от телата на мъртвите песове, и възкликна възторжено при вида на Андерсен. В следващия миг обаче забеляза какво правят, изписка немощно и припадна. Чернокосата девойка я издърпа до ъгъла на терасата и я остави там; нито тя, нито ловецът на духове искаха прислужницата на Мийб да им се пречка, защото никой не можеше да каже как ще реагира, ако узнае какво смятаха да сторят.

Чуваха проскърцването на пода под тежките стъпки на Скелетната вещица, а гласът й се лееше като някаква кошмарна приспивна песен:

— Готова ли си, миличка? Готова ли си за гозбата на Мийб? Крехки, сочни кости!

— Все още можем да избягаме — напомни й Брам. — Остава съвсем малко време до полунощ. Ще се изкатерим по улея за въглища и готово!

— Не — поклати глава девойката. — Трябва да се изправим срещу нея при нашите условия, а не при нейните.

Ловецът на духове се вслушваше внимателно във воя на старицата.

— Освен това — продължи Отрова, — време е някой да се погрижи за нея.

Мъжът не каза нищо.

— Хайде — рече момичето и двамата се приведоха пред вратата в края на коридора. Отрова беше първа. Тя се завъртя странично и се хвърли с рамо напред към заключената врата, след което и Брам направи същото, докато девойката я обсипваше с ритници. Сетне отново я удариха с рамене и тя потрепери в рамката си. Беше странна сцена — никой от двамата не казваше нищо, само нанасяха удар след удар на горката врата, която дори нямаха за цел да разбият.

— О? Да не би моите сладурчета да са заключени долу? Мама идва, момчета! Не се дразнете! Спокойно!

Отрова и Брам се отдръпнаха от вратата, щом чуха Мийб да се приближава. Ловецът на духове бе толкова изплашен, че дори мустаците му трепереха, ала девойката се чувстваше странно спокойна. Беше й писнало да се плаши от противната дъртофелница. Този път всичко щеше да бъде различно.

Вратата се отвори и на прага застана Скелетната вещица — над три метра висока и сгърчена като прастар дървесен корен. Брам за малко да се препъне заради импулса да се отдалечи колкото се може по-бързо, ала Отрова остана на мястото си. Веднага след като отвори вратата, Мийб се спря и започна да души въздуха с огромния си нос.

— Подушвам кръв! — изграчи тя. — И тази кръв не е човешка!

Тъмнокосата девойка възприе тези думи като знак да премине в отстъпление. Партньорът и, който вече бе осъществил далеч не геройското си отстъпление, в момента се намираше на няколко метра от вратата.

— Елате, сладурчета мои! — извика Мийб. — Ранени ли сте? Някой направи ли ви нещо? — разтревожи се старицата и се стрелна след Отрова и Брам, без да спира да души въздуха. — Елате при мама!