Крис Удинг - Отрова

Първото нещо, което направи тя, след като напусна затвора си, бе да прегърне силно своя спасител — не можеше да повярва, че е свободна! Ловецът на духове я потупа по гърба и Отрова имаше чувството, че усеща как топлите вълни, излъчвани от пламналото му лице, обливат косата и.

— Благодаря ти! — каза тя, влагайки в тези две думички повече смисъл, отколкото във всичко, което бе произнесла през живота си дотогава. — Зная какво си пожертвал, за да тръгнеш след мен.

— Хайде просто да се махнем оттук — предложи Брам. — Предполагам, че си успяла да откриеш подходящо скривалище?

Момичето тъкмо щеше да отрече, защото не бе съумяла да се скрие от Скелетната вещица, но в следващия миг бе осенена от друга идея. Окуражена от присъствието на своя другар, тя вече не изпитваше онзи страх, който свърталището на Мийб бе подклаждало преди в сърцето й.

— Забрави за това — рече. — Хрумна ми нещо и ще имам нужда от помощта ти. Брам изруга тихичко.

— Знаех си, че ще кажеш нещо такова.

— Е, поне добре ме познаваш! — усмихна се Отрова и го потупа по рамото.

Преместването на глинените делви от лавицата над печката до терасата изобщо не се оказа лесна работа. Печката стигаше до раменете на Брам, а рафтът се издигаше на още метър и нещо отгоре. Ловецът на духове трябваше да стъпи върху печката, докато Отрова буташе съдините, за да стигнат до ръцете му, след което повториха процедурата, но този път на пода. Накрая двамата пренесоха гърнетата до подножието на стълбите и ги качиха на терасата. Всяко бе с размерите на неголяма бъчонка и бе пълно догоре. Междувременно девойката не изпускаше от поглед коридора, в случай че някое от кучетата решеше да се върне, и следеше внимателно ъгъла, под който слънчевите лъчи проникваха през прозорчето в прохода.

— Кажи ми… — изпъшка тя по едно време — … за котката…

Лицето на Брам бе почервеняло от напрежение и той остави за момент глинената делва, която мъкнеше, за да избърше потта от челото си.

— Изникна снощи — рече той. — Бях в бивака си, но даже оттам чувах гласа на дъртата вещица. Почти бях решил да се махна — вече не можех да издържам писъците й, — когато се появи тази котка. Кълна ти се, че направо ме захапа за крачола и взе да ме дърпа към къщата. Никога не съм виждал котка да се държи по този начин! — Мъжът разпери ръце. — Нямах никакво намерение да се доближавам до това проклето място — даже си казах, че сигурно вещицата е изпратила тази котка, за да ме подмами вътре… Но сетне животинката ме пусна, измяука едно такова жалостиво и… Никога не съм си мислил, че ще видя котка, която да моли за помощ, ама… Не мога да ти кажа как я разбрах, но я разбрах, и то толкова ясно, все едно си говоря с теб.

— Наистина ли? — възкликна Отрова и се замисли над думите на Пиперено зрънце, която твърдеше, че може да общува с Андерсен.

Брам кимна.

— Влязох през улея за въглища. Не беше много лесно за човек с моя ръст, но си знаех, че трябва да го направя преди разсъмване, защото онази противна мъгла бе започнала да се спуска и предположих, че когато се вдигне, къщата ще е изчезнала. Скрих се в мазето и останах там до сутринта — чаках котката да реши дали е безопасно да продължа. Нали видя как нарочно подмами кучетата? Казвам ти — този котак не е обикновено животно…

— Но ти дойде тук, за да ме спасиш — каза Отрова с треперещ от вълнение глас. — Защо? Можеше да вземеш парите, които имаш, и да заживееш щастливо и охолно…

— Не можех да те оставя в това положение — вдигна рамене ловецът на духове и се обърна, за да вдигне отново глинената делва. — Що за човек щях да бъда тогава?

Отрова се усмихна вътрешно на начина, по който Брам омаловажаваше постъпката си. Както тя, така и той прекрасно осъзнаваха значението й. Освен всичко друго, сега вече и той бе затворен в свърталището на Скелетната вещица заедно с нея и следващата им спирка бяха Вълшеблените владения. Всеки друг на негово място би й обърнал гръб и би запазил това, което има. Все пак Отрова го бе направила богат човек. Но не и Брам. Себеотрицанието му я изумяваше. Тя се зачуди какво ли бе направила, за да заслужи такъв приятел като него, и дали щеше да му отвърне със същото, ако ролите им се разменят.

Отне им почти цял час, за да качат петте делви на терасата. Междувременно слънцето бе превалило пладне и следобедните му лъчи пълзяха по стената на коридора. Кучетата не се виждаха никъде и единствено трополенето, което чуваха от време на време откъм стълбите, свидетелстваше, че продължават да преследват Андерсен.