Крис Удинг - Отрова

Отне й известно време, докато събере необходимия кураж за прехода между залата с котела и вратата към подземието, ала въпреки че умираше от страх някой от песовете да не й се нахвърли изневиделица, нищо такова не се случи. Тя прекоси набързо тъмния проход, осветен единствено от лунните лъчи, проникващи през прозорчето в края му и открехна вратата. Щом надзърна в мазето обаче, сърцето й се сви. Имаше нещо, за което не бе помислила. Слънцето беше залязло. Долу беше тъмно като в рог.

Отрова впери поглед в тъмнината. Тесните процепи на прозорците, разположени в горната част на външната стена, едва пропускаха светлината посред бял ден, а през нощта с нищо не допринасяха за разпръскването на пълзящия мрак. Момичето едва различаваше очертанията на чувалите, струпани на големи купчини, какво оставаше за нещо друго.

В същия миг в края на коридора се разнесе гърлено ръмжене, придружено от ритмично трополене. Очите й се разшириха от ужас. Едно от кучетата се спускаше по стълбите и всеки миг щеше да хукне по коридора.

Нямаше никакво време за разсъждения. Отрова се промъкна в сутерена и затвори тихичко вратата зад себе си, облягайки се с гръб на нея. Дъхът й излизаше на конвулсивни тласъци. В мрака пред нея масивните стъпала се спускаха към каменния под на мазето, ала тя не можеше да види нищичко. Всичко бе потънало в чернота.

Момичето чуваше как кучето тича по коридора. Навярно отсъствието на светлина бе изострило слуха й, а може би четириногият звяр се намираше съвсем наблизо, защото долавяше с кристална яснота тежкото му дишане и потракването на ноктите му по пода. Не смееше да помръдне от страх да не я чуе, ала в същото време имаше чувството, че сърцето й бие с такава сила, че разтърсва вратата, на която се бе облегнала.

Изведнъж животното спря точно пред вратата на мазето.

Девойката затаи дъх и остана така в продължение на (както й се стори) цяла вечност, преди да се осмели да си поеме тихичко въздух. Хищникът обаче не беше помръднал от мястото си.

В следващия момент последва тласък, който за малко да я прекатури надолу по стълбите. Тя инстинктивно се притисна към вратата, за да попречи на отварянето й. Очевидно кучето я бе побутнало с главата си. Отрова подпъхна стъпало под една цепнатина в камъните и се приведе към вратата, усещайки как около линията на косата й избиват капчици студена пот. Четириногият звяр отново побутна вратата с муцуната си — този път по-силно отпреди, — ала момичето я натискаше здраво от другата страна и тя не помръдна.

„Махай се, тук няма нищо…“, извика наум Отрова, сякаш можеше да внуши тези мисли на хищника в коридора.

Последва трето побутване, най-силното досега, но девойката нямаше никакво намерение да разхлабва натиска си.

От другата страна се разнесе озадачено скимтене, след което настъпи тишина. Отрова присви очи и отчаяно се замоли кучето да се откаже и да продължи по пътя си.

В крайна сметка звярът направи точно това. Момичето не можеше да повярва на късмета си, докато слушаше затихващото потракване от ноктите му. Явно животното се бе насочило към залата с котела. Тя изчака още няколко минути, за да види дали ще се върне, но тишината отново бе спуснала покрова си над сградата. Най-накрая девойката си позволи да повярва, че опасността е отминала, и въздъхна облекчено.

Междувременно очите й бяха привикнали към тъмнината и въпреки че така беше малко по-добре от това да се чувства напълно сляпа, различаваше единствено смътни силуети в помещението. Започна да слиза предпазливо по стълбите, протегнала ръце в мрака пред себе си. Долу беше студено и Отрова потрепери, макар че не бе способна да каже дали реакцията й се дължеше на страх или студ. Щом стъпи на каменния под, момичето се насочи към мястото, където според нея се намираше улеят за въглища. Успееше ли да се добере дотам, щеше да се почувства в относителна безопасност. Пристъпваше с малки, внимателни крачки и липсата на стена зад гърба й я караше да се чувства уязвима и застрашена — не можеше да се отърве от чувството, че нещо ще я сграбчи всеки момент. В следващия миг усещането, че я наблюдават, стана толкова натрапчиво, че Отрова трябваше да спре за малко, за да се успокои. Тя се заслуша в тишината, в приглушеното, зловещо дихание на къщата, което сякаш се чуваше навсякъде около нея. Не, не навсякъде около нея. Зад нея.

— Надуших те, малка хубавице! — изграчи Скелетната вещица в тъмното и Отрова изпищя, докато чувалът захлупваше главата й и я овързваха като заек.