Крис Удинг - Отрова

— Не е така — възрази Отрова, изправяйки се на крака. — Преди и аз бях в подобно положение. Живеех в малко селце и нито веднъж не бях излизала извън пределите му. Мечтаех си за далечни места и презирах всичките си съселяни, задето си седяха в това ужасно блато и нямаха никакво желание да се махнат. Но аз бях същата като тях и въпреки че непрекъснато говорех колко нетърпимо е в мочурищата, навярно никога нямаше да напусна границите им, ако не бяха похитили сестра ми. Щях да си остана там, като непрекъснато градя планове как да се махна и непрекъснато отлагам. С всяка следваща година щеше да ми става все по-трудно и по-трудно да напусна блатото, докато един ден щях да осъзная, че вече просто съм прекалено стара и дори и да искам, просто не мога да се махна оттам.

Пиперено зрънце се приближи до нея, стискайки свещника в ръка.

— Не беше ли уплашена?

— Бях ужасена — отвърна Отрова. — И все още съм. Сега обаче не бих се върнала вкъщи и за хиляда суверена. Вече зърнах широкия свят и едва ли някога бих могла да бъда щастлива в онова забутано селце.

— Ти си щастливка — въздъхна замечтано русата девойка и очите й проблеснаха. — Така бих искала да пътешествам и да опозная света! Хората, които идват тук, ми разказват такива неща…

— Тогава какво те спира? — попита Отрова. — Можеш просто да си излезеш оттук!

— Не съм достатъчно силна — сведе поглед Пиперено зрънце. — Аз съм само едно момиче.

— Както и аз — изтъкна събеседничката й. — Какво ще правя? Къде ще отида?

— Тези неща можеш винаги да ги решиш — успокои я чернокосата девойка. — Това му е хубавото. Сега трябва да те оставя. Не искам да съм тук, ако онази се върне.

— На добър час! — пожела й Пиперено зрънце и отново се оживи. — Когато се съмне, ела пак при мен. Щом Мийб заспи, ще мога да ти измисля нещичко за хапване.

Отрова се сбогува с нея и излезе от стаята, поемайки надолу по стълбите, където беше вратата към коридора. Тя се ослуша, но до слуха й не достигна нищо подозрително. Част от нея искаше да се върне и да помоли момичето да й позволи да остане при нея — да се скрие под леглото и да изчака там настъпването на сутринта, — но за съжаление в казаното от Пиперено зрънце имаше логика. Скелетната вещица нямаше да се бави дълго, и когато се върнеше, със сигурност щеше да я открие. Освен това имаше нещо подозрително в жизнерадостния тон, с който русата девойка разказваше за работата си в къщата на смъртта, където живееше с чудовищна вещица-човекоядка, която възприемаше едва ли не като майка. Отрова никак нямаше да се изненада, ако узнаеше, че на Пиперено зрънце й хлопа дъската — след като вярваше, че черният котарак й говори…

Тъмнокосото момиче надзърна внимателно в коридора. Беше пуст. Тя почувства как страхът отново пропълзява в нея. Сега, след като вече знаеше какво я преследва, се чувстваше още по-изплашена. Скелетната вещица или се намираше прекалено далеч, за да бъде чута, или бе спряла да крещи заплахите си. Кучетата също не се чуваха никакви и това допълнително я изнервяше — когато лаеха, поне знаеше къде са.

Отрова запристъпва по коридора, водещ към залата с котела. Щом стигна до вратата към терасата, долепи ухо до дървената повърхност и се ослуша, след което натисна внимателно дръжката и се промъкна вътре. Веднага бе обляна от горещи вълни, а самото помещение сякаш се движеше под треперливите отблясъци, хвърляни от пламъците. Девойката погледна към човешката супа, която къкреше в котела, след което вдигна очи към зловещия полилей, висящ от тавана, ала те само й напомниха какво щеше да се случи с нея, ако допуснеше да я хванат, и тя ги прогони от мислите си. Тук не се забелязваха следи от вещицата или от зверовете й. Момичето се спусна бързешком по дървените стълби и надникна в коридора, водещ към мазето.

И там нямаше никой. Къщата сякаш дишаше едва доловимо.

Отрова вече бе преценила, че е твърде опасно да търси нови скривалища, докато Мийб я издирва под дърво и камък, ето защо реши да се върне в сутерена. Да, чувалите със зърно и въглища не бяха кой знае какви скривалища, но улеят за въглища беше друга работа. Можеше да се изкатери в него и да намести изтърбушената дървена преграда на мястото й, след което да остане там до сутринта или дори до следващата вечер, когато щеше да се махне оттук. А ако се посипеше с брашно или въглища, щеше да прикрие миризмата си.

Искаше й се да се бе сетила за този вариант преди да се бе отправила на изследователска експедиция из къщата на ужасите.