Крис Удинг - Отрова

На Отрова й се искаше да закрещи.

— Можеш! — настоя тя. — Ако ме оставиш тук, Мийб ще ме изяде! Това ли искаш?

— Не — отвърна Пиперено зрънце и пристъпи смутено от крак на крак, сякаш искаше да се махне колкото се може по-скоро оттук, — Но не мога да те освободя. Мийб ще разбере и ще побеснее. Може би дори ще ме изяде!

— Ще избягаме заедно! Зная как!

— Аз не мога да избягам — поклати глава русокосото създание. — Никога не съм напускала тази къща!

— Аз ще се грижа за теб — опитваше се да я склони Отрова. — Не ми ли каза, че искаш да пътешестваш и да опознаеш света? Не искаш ли да видиш Вълшеблените владения?

— Искам, но…

— Искаш ли да прекараш остатъка от живота си в грижи за тази стара вещица? Всеки ден да трепериш дали няма да й хрумне да те сложи в котела, докато гледаш как новите ти приятели биват изяждани от Мийб или те напускат завинаги?

— Не, но…

— Тогава ме свали долу!

— Ами кучето?

— Аз ще се оправя с кучето — заяви тъмнокосата девойка, макар всъщност да нямаше ни най-малка представа как ще стори това. Измъкването от клетката й стигаше като за начало и дори беше повече, отколкото смееше да се надява преди няколко минути.

Пиперено зрънце изглеждаше раздирана от колебания; а както Отрова се беше уверила, взимането на решения не беше най-силната й страна.

— Не смея! — изхленчи тя накрая. — Не можем да напуснем къщата преди полунощ! Направим ли го, тварите в мъглата ще ни спипат. А после Мийб ще се събуди и ще види, че те няма. Ще ни хване и ще ни изяде и двете!

— Можем да се скрием — извика отчаяно Отрова. — Хайде, моля те!

Така и не разбра дали е успяла да убеди Пиперено зрънце, защото в този момент откъм коридора се разнесе пронизително мяукане и Андерсен се появи на прага. В същата секунда кучето се изправи на крака, надавайки оглушителен лай, и се стрелна към котарака, който подви опашка и се понесе като мълния обратно по коридора.

— Андерсен! — изпищя Пиперено зрънце и се затича надолу по стълбите към терасата, без да обръща никакво внимание на виковете на Отрова за помощ. Скоро звуците от преследването заглъхнаха и чернокосата девойка остана сама. Тя се отпусна на пода на клетката си със сведена глава, обгърнала коленете си с ръце. Чувстваше се толкова безпомощна, че й идеше да заплаче.

— Отрова? — извика някакъв глас. — Тук ли си?

Устните й мигом се разтеглиха в усмивка, въпреки че не можеше да повярва на ушите си. Тя скочи на крака и сграбчи с всичка сила решетките на затвора си.

— Брам? — попита смаяно девойката.

Ушите й не я бяха излъгали. Ловецът на духове стоеше в края на коридора, с дебелото си мъхесто палто, с широкополата си шапка на главата и дебели ръкавици на ръцете си. Той изсумтя и й махна с масивната си ръка.

— Какво правиш тук? — попита девойката.

— Спасявам ти кожата, както изглежда — отвърна той. — Сигурно съм се побъркал.

— Виждаш ли къде е закачена веригата? — посочи момичето. — Откачи я и ме свали долу. Бавно!

Възрастният мъж така и стори. Железните скоби поемаха част от тежестта на клетката, помагайки му да я спуска постепенно, но въпреки това мускулите му се напрегнаха до краен предел. Самата верига издрънчаваше всеки път, щом металните й халки се удряха в скобите, и Отрова бе сигурна, че шумът ще привлече вниманието на четириногите пазители на къщата. Най-накрая, след няколко мъчителни за девойката минути, затворът й изтопурка тежко на земята, а Брам захвърли веригата и веднага се приближи до нея. Тя стисна покритите му с ръкавици ръце през решетките и възкликна:

— Брам, ти си невероятен! Никога досега не съм се радвала толкова много на срещата с някого! Как разбра?

Ловецът на духове поруменя чак до корените на белите си мустаци и изсумтя, пускайки ръцете й.

— От този проклет котак, ето как. Сигурен съм, че не е обикновена котка, да знаеш. Както и да е, ще ти обяснявам по-късно. Сега да видим как ще те измъкнем оттук. — Той сграбчи решетките на клетката и ги разтърси силно, взирайки се в местата, където бяха закрепени за горната й част. — Ръждясали са, виждаш ли? И как няма да ръждясат, като сигурно от цяла вечност висят над тоя проклет казан! Отдръпни се назад.

Отрова го послуша, чудейки се какво ли си беше наумил. Отговорът на загадката дойде доста бързо — Брам срита с всичка сила една от железните пръчки, след което повтори удара и тя се отчупи от тавана на клетката. Тогава мъжът я хвана, разтърси я здраво няколко пъти и пръчката се откърши и от долната страна, отваряйки достатъчно голям процеп за слабата фигура на тъмнокосата девойка.