Крис Удинг - Отрова

Зората разцъфна над бърлогата на Скелетната вещица, ала това бе странна зора, защото обагри небето с живописно съчетание от кехлибарено и пурпурно, което изобщо не изглеждаше естествено. Отвъд очертанията на изградената от кости ограда всичко бе покрито с гъста мъгла, но не и зад нея — там, под немощните слънчеви лъчи пълзяха сенки, но дали бяха рожби на мъглата или нещо по-различно (и лошо), Отрова не можеше да определи.

Тя седеше в ръждива желязна клетка с клюмнала глава и коса, паднала пред лицето й. Самата клетка висеше на масивна верига от тавана на залата с котела, високо над печката, а под нея се намираше колекцията от тайнствени съставки на Мийб — множество глинени съдове, пълни с различни подправки, листа и смески. От мястото, където се намираше, тя виждаше част от коридора и едно прозорче, чрез което си създаваше представа за хода на времето, докато черепите от полилея я наблюдаваха с мъртвите си очни кухини и й се хилеха безчувствено. Както винаги, котелът продължаваше да къкри над огъня, но този път вътре се варяха нови кости. В помещението цареше непоносима задуха, а в близост до тавана, където се събираше топлият въздух, бе още по-нетърпимо. Отрова беше в плен на отчаянието.

Бе опитала какво ли не — да се провре през решетките, да отключи катинара с парче метал, дори да крещи за помощ. Всичко бе напразно. Не можеше да се измъкне от клетката. А дори и да успееше, оставаше нерешен въпросът с кучето с размери на кон, което се бе излегнало на пода и оглозгваше шумно една пищялна кост край огъня.

Известно време девойката го наблюдаваше с интерес, изучавайки издълженото му, стройно сиво тяло и масивна муцуна. Изглеждаше съвсем нормално, като се изключи големината му; същото се отнасяше и за двойника му, който бе зърнала в последните часове на нощта. Докато гледаше как бърните му оголват огромните жълтеникави зъби, с които гризеше кокала, тя се сети за предупреждението на Миногий, че биха могли да я разкъсат на парчета, ако я докопат.

Нощта бе истинско мъчение за обтегнатите й нерви. Тя бе наблюдавала как Мийб изважда кости от котела и или ги дава на песовете си, или започва сама да ги глозга, но през по-голямата част от времето бе оставена сама, измъчвана от догадки за съдбата си. Скелетната вещица я бе натикала в клетката, без да й каже нито дума, и я беше оставила да виси вътре чак до сутринта, когато се върна и сръга Отрова през решетките.

— Ще свалим цялата гнусна плът от костите ти, милинка — изхриптя старицата. — Довечера ще си готова за котела. — Тя облиза сбръчканите си устни и се ухили, разкривайки зъбатата си акулова паст. — От теб ще излезе много вкусна гозба!

С тези думи тя закуцука към стаята си, за да си легне, оставяйки Отрова да размишлява над онова, което я очакваше през нощта. А че тя щеше да настъпи много бързо, нямаше никакво съмнение — нали Пиперено зрънце й бе казала, че нощите тук са дълги, ала дните са ужасно кратки.

Утринта напредваше с обезпокоителна бързина, а светлината пълзеше по пода на коридора, когато Отрова чу вратата на терасата да се отваря и Пиперено зрънце влезе в залата. Чернокосото момиче тъкмо бе задрямало, защото не бе спало от предишната нощ, но веднага се сепна и отвори очи. Кучето също се оживи, но щом видя Пиперено зрънце, моментално изгуби интерес и отново насочи вниманието си към костта, която гризеше.

— Виждала ли си котката ми? — обърна се русата девойка към Отрова.

— Котката ти? — смая се затворничката. — Помогни ми да се измъкна оттук!

Пиперено зрънце започна да суче нервно къдриците си, оглеждайки се наоколо.

— Не съм го виждала от миналата нощ — сподели разтревожено тя. — Изчезна малко след като ти си тръгна.

— Пиперено зрънце, моля те! Трябва да ме свалиш оттук! — замоли я Отрова. — Нали виждаш тази верига? Виждаш ли как е закачена за онази голяма желязна скоба? Само я откачи и я отпусни бавно, сигурна съм, че можеш да го направиш!

Погледът на русата девойка се насочи към веригата. Тя минаваше през три подобни скоби — една на тавана, друга на стената и трета на пода, където бе захваната посредством куката в края й.

— Не мога да открия никъде котката си! — изхлипа Пиперено зрънце.

— Аз ще ти помогна да я намерим — излъга чернокосото момиче с най-убедителния си глас. — Ще видиш, че заедно ще успеем да открием Андерсен!

Светлокосото създание прехапа долната си устна и се замисли над думите й.

— Не мога — промълви след малко.