Крис Удинг - Отрова

— Значи ти се грижиш за къщата? — попита смаяно Отрова.

— Тя ще ме изяде, ако не го правя — отвърна Пиперено зрънце, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света.

Чернокосото момиче отново не знаеше какво да каже в отговор.

— Да не се случи нещо на котарака? — разтревожи се Отрова, ослушвайки се за присъствието на Скелетната вещица. Съдейки по приглушените й викове, навярно вече бе слязла долу, а кучетата й ръмжаха и лаеха.

— Андерсен? Нищо няма да му се случи — увери я Пиперено зрънце. — А ти какво правиш тук?

— Опитвам се да отида във Вълшеблените владения. Трябва да спася сестричката си.

— Сериозно? — удиви се русото момиче. — Колко вълнуващо!

Отрова я изгледа по начин, който трябваше да я убеди в сериозността на това начинание, ала Пиперено зрънце само се усмихваше, сякаш изобщо не разбираше за какво става дума. Миг по-късно черният котарак се промъкна отново в стаята и се заотърква в краката на стопанката си.

— Андерсен! — зарадва се светлокосата девойка, наведе се и започна да го гали. Животинчето хвърли укорителен поглед към Отрова, преди да се отдаде на удоволствието, сякаш искаше да каже: „Ето, спасих ги кожата, виждаш ли какви жертви правя за някои хора…“

Отрова си позволи да се отпусне за няколко мити. Един неангажиращ разговор нямаше да й навреди, докато преодолее шока от срещата със Скелетната вещица и това щастливо русо създание и котката му в самото сърце на къщата на ужасите.

— Може ли да се скрия тук? — попита тя накрая.

— О, по-добре недей — поклати глава Пиперено зрънце и се изправи. Андерсен, разочарован, задето спряха да го галят, се доближи до скрина и започна да ближе предната си лапичка, като от време на врете поглеждаше към двете момичета, за да види дали няма да му обърнат внимание.

— Защо?

— Защото по някое време тя ще се върне. Изключително хитра е. Ако смята, че си тук, никакъв парфюм няма да й попречи да те открие. Освен това ще доведе и кучетата. Ароматът на теменужки може и им попречи да те надушат, но не забравяй, че за разлика от нея те могат да виждат и чуват.

Отрова изруга тихичко.

— Има ли къде другаде да се скрия?

— О, в къщата има множество скривалища — заяви Пиперено зрънце. — Но надуши ли те Мийб веднъж, трябва да се скриеш наистина добре! Повечето, които успяват да се измъкнат оттук, са все хора, за чието присъствие тя дори не е подозирала. Теб обаче те е надушила и сега е по петите ти.

— Стана така, защото се стъмни — въздъхна Отрова.

Русото момиче кимна съчувствено.

— Тук дните текат много бързо, ала нощите се точат ужасно бавно. Поради тази причина паля само по една свещ на вечер — нали разбираш, не мога да ги пилея.

Отрова се замисли над думите й.

— Колко души са минали оттук?

Пиперено зрънце продължи да подрежда.

— Неколцина. Имам си календар ето там — и тя махна към стената със свободната си ръка. Чернокосото момиче се приближи до календара, ала светлината на свещта от другия край на стаята изобщо не бе достатъчна, за да различи каквото и да било. Тя реши да не се занимава с това и се върна на леглото.

— Мийб казва, че това е единственият мост между Вълшеблените и човешките владения — изчурулика Пиперено зрънце. — Поради тази причина Вълшеблените създания са я сложили тук да го охранява. Някои хора се опитват да избягат от Вълшеблените владения, а други — да отидат там. Работата на Мийб е да не пропуска никого и в двете посоки. Нали знаеш, че Вълшеблените създания не обичат хората… освен като храна.

— Колко са успели да преминат?

— Един или двама — отвърна светлокосото създание. — Андерсен идва и ми казва, ако някой успее да се промъкне. Не е хубаво, ако Мийб ме хване с тях; тогава наистина побеснява.

— Чакай малко — прекъсна я Отрова. — Котаракът ти казва?

Спасителката й я изгледа учудено.

— Да, котаракът — потвърди тя, неспособна да проумее изненадата на събеседничката си.

Отрова се приведе напред.

— Не те ли… — започна неуверено тя, но в крайна сметка реши да довърши въпроса си, най-малкото заради любопитството, което я изгаряше. — Не те ли притеснява да си прислужница на същество, което яде хора като теб и мен?

Пиперено зрънце хвърли поглед през рамо към вратата, след което се обърна към тъмнокосата девойка и тя видя тъгата, изписана на лицето й.

— Нямам друг избор — вдигна рамене синеокото момиче. — Да не мислиш, че ми харесва да живея тук и Андерсен да бъде единственият ми другар? Всеки, когото срещам, остава само за една-две нощи, след което или продължава напред, или свършва в котела на Мийб. Просто нямам друг избор — повтори тя.