Крис Удинг - Отрова

В този миг нейде отгоре се дочу някакво протяжно скимтене и Отрова почувства как кожата й настръхва. Тъкмо щеше да излети от залата, когато звукът достигна до мозъка й и съзнанието й оповести, че това всъщност бе котешко мяукане. Девойката погледна нагоре и съзря един черен котарак, който я наблюдаваше от ръба на терасата с искрящите си зелени очи. При това той бе с нормална големина, което означаваше…, което означаваше… добре де, тя не знаеше какво точно означава това. Животното се взираше в нея с някаква странна, обезпокоителна съсредоточеност, и докато отвръщаше на погледа му, на Отрова й се стори, че то сякаш я преценява. След миг котаракът й обърна гръб и започна да драска по вратата на терасата — очевидно искаше да го пуснат вътре.

— Съжалявам, дребен — прошепна момичето. — За нищо на света няма да се кача там горе. — Тя се замисли какво ли щеше да стане с котарака, ако се натъкне на кучето, което беше чула по-рано. По-добре беше да си стои от тази страна на вратата.

Засега нямаше какво повече да види в тази зала, а и не смееше да се бави прекалено дълго, защото скоро щеше да се стъмни. Отрова се обърна с лице към коридора, по който бе дошла — тепърва възнамеряваше да проучи докъде стигаше и в другата посока. Все още не знаеше къде се намира второто куче и трябваше да си намери добро скривалище, преди да… настъпи… нощта…

Кръвта замръзна в жилите й. Прозорецът в края на коридора беше тъмен. Слънцето бе залязло. Беше готова да се закълне, че не бе прекарала в сградата повече от четвърт час, ала ето, че през този кратък времеви отрязък денят се бе превърнал във вечер, а вечерта — в нощ. Подземието! Трябваше да се върне в подземието!

Ала вече бе прекалено късно. От далечния край на коридора — там, където той се губеше зад ъгъла — се разнесе тежкото скърцане на дървени стъпала и един продран, дрезгав старчески глас проехтя из къщата:

— Подуших те, миличка! Идвам за костите ти! Скелетната вещица се бе събудила.

Отрова се бе вцепенила от ужас и не можеше да помръдне. В съзнанието й проблесна безумна идея — дали пък не можеше да се добере до подземието преди Скелетната вещица да е стигнала там? Имаше ли време да се изкатери обратно по улея, или вече бе твърде късно? Бе впримчена между страха да навлезе във вътрешността на къщата и страха от създанието, което се спускаше по скърцащите стълби. Същевременно топуркането на горния етаж се превърна в барабанене — очевидно кучетата сновяха енергично насам-натам из помещението, възбудени от гласа на господарката си. Неспособна да вземе някакво решение, девойката пилееше безценни секунди на прага на залата с котела.

— Не се крий, мъниче! Ще си направя зарчета от кокалчетата на пръстите ти! Ще изсмуча костния ти мозък до капка!

Котаракът измяука и отново задраска по вратата.

Момичето най-накрая направи своя избор. Всичко бе за предпочитане пред това да се озове лице в лице със собственика на този ужасен глас. Тя се закатери по стълбището. Трябваше да прави огромни крачки, за да взима високите стъпала, при което роклята й се опъваше почти до скъсване по бедрата й. Когато успя да се добере до терасата, тя погледна към котела и най-накрая видя какво се вареше вътре. Кости. Трябваше да се досети.

Котаракът отстъпи разтревожено назад, щом Отрова се приближи към него, ала тя не му обърна никакво внимание. Девойката натисна дръжката и вратата веднага се отвори. Черното животинче мигом се шмугна в открилия се процеп, а момичето огледа набързо коридора от другата страна. На пръв поглед изглеждаше пуст, ето защо тя прекрачи прага, без да губи време, и затвори вратата след себе си.

Отрова тичаше запъхтяна по коридора, а зловещите закани на Скелетната вещица ехтяха зад нея. Някъде отпред се разнесе гърлен лай, към който се присъедини още едно кучешко гърло. Това означаваше, че зверовете се бяха разпръснали. Беше прекалено тъмно и очите й едва различаваха очертанията на предметите — както на долния етаж, и тук по стените бяха закачени черепи със свещи в челюстите си, но нито една от тях не бе запалена. За какво му е на слепеца светлина?

Изведнъж котаракът спря пред една странична врата и погледна с очакване девойката. По-близкият лай вече отекваше с оглушителна сила и тя чу как една от вратите в коридора се блъска в рамката си, докато кучето се хвърля свирепо отгоре й. Момичето изхлипа уплашено. Само няколко сантиметра дърво стояха между нея и ръмжащото изчадие от другата страна.