Крис Удинг - Отрова

Коридорът, който се простираше пред нея, бе дълъг и просторен, а каменните му стени изглеждаха мръсни на светлината от опушените прозорци на мазето. От двете му страни, подобно на зловещи стенни светилници, бяха подредени черепи с полуразтопени, но незапалени свещи между челюстите. Очните им кухини и зъбите им бяха почернели от дима и им придаваха демоничен вид. Отрова ги наблюдаваше с разширени от изумление очи. Не беше точно изплашена, просто в тях имаше нещо странно, за осъзнаването на което й трябваха няколко секунди. Естествено — черепите бяха с нормална големина, ала на фона на високия таван на коридора изглеждаха неестествено малки. Ъгълът, под който слънчевите лъчи проникваха през прозорците, вече изглеждаше доста по-малък в сравнение с преди. Явно девойката бе прекарала повече време в улея за въглища, отколкото предполагаше.

Тя пристъпи внимателно напред и веднага спря, за да се ослуша. Къщата продължаваше да е призрачно тиха. Косата и се раздвижи от студено течение, сякаш сградата дишаше — издишваше спокойно, след което жадно си поемаше дълбоко въздух в усойните си дробове.

Девойката тъкмо щеше да направи втора крачка, когато чу тежкото изтопуркване откъм високия дървен таван над главата й.

Веднага отстъпи назад, готова да затвори вратата, ако нещо се появи, но за щастие, нищо такова не се случи. Вместо това тя дочу как нещо масивно крачи тежко отгоре и разпозна бавната, ленива походка на голямо куче. Понеже не бе живяла в къща с повече от един етаж, й трябваше известно време, докато осъзнае, че тупването, което я беше стреснало, всъщност се дължеше на скачането на кучето от пейката или мястото, където бе лежало. Момичето напрегна до крайност слуха си, но животното явно бе спряло да се движи. „Поне разбрах къде е едното“, помисли си Отрова, опитвайки се да погледне от позитивната страна на положението си. Сетне си каза, че за момента е най-добре да изчака тук долу.

Когато най-накрая събра достатъчно смелост, за да поднови рискованата си експедиция, тя напусна относителната сигурност на подземието и отново запристъпва по коридора. Чувстваше се ужасно уязвима и изложена на показ — досущ като мишле, припкащо по перваза на прозорец, — но въпреки всичко продължи напред, като се стараеше да стъпва толкова тихо, колкото позволяваха обущата й.

Коридорът завършваше с голяма каменна зала, където имаше желязна печка и огромен черен котел, къкрещ над бавния огън. Това помещение изглеждаше просторно дори на фона на гигантските мащаби на къщата, ето защо на нея й се стори още по-голямо, отколкото бе всъщност. Онова, което я притесни обаче, беше друго — котелът бе малко по-висок от самата нея. Над печката се виждаше полица, върху която бяха наредени множество глинени делви. Отрова предположи, че сигурно вътре има подправки или някакви вещерски съставки, но можеше само да гадае, понеже на нито една от тях нямаше етикети.

„Естествено, че няма да има. За какво са й на нея етикети?“, каза си момичето. „Тя е сляпа, нали?“

Помещението бе лишено от каквито и да е прозорци и единствената светлина идваше от огъня изпод котела, който правеше въздуха нетърпимо задушен и хвърляше противни алени отблясъци из цялата зала. Вдясно от девойката имаше стълбище, издигащо се към тераса, която обрамчваше стаята. Там Отрова забеляза и врата, водеща към втория етаж на постройката. Парапетът на терасата бе изработен от опушени черни кости, както и полилеят, който висеше от центъра на свода. Точно той прикова с най-голяма сила вниманието й — имитация на огромно колело от човешки бедрени кости, с череп в края на всяка спица. Между челюстите на всеки череп бе поставена незапалена свещ. Момичето бе до такава степен потресено от страховитата гледка, че трябваше да мине доста време, докато най-очевидната мисъл прекоси съзнанието му. „Кой поддържа огъня?“

Отрова почувства как тревогата я завладява със светкавична бързина. Огънят определено не бе оставен да гори от миналата нощ. Ако беше така, сега от него щяха да са останали само въглени. Това означаваше, че някой редовно се грижи за него, разбърква жаравата и го захранва с въглища. И това едва ли бяха кучетата. Да не би тук да имаше още някой? Някой, за когото Миногий не я беше предупредил?

Девойката отново тихичко изруга. Не биваше да е толкова наивна и да се довери напълно на жестоко и опасно същество като Миногий. Ако и половината, което й беше казал за това място, бе вярно, значи разполагаше с повече от достатъчно жизненоважна информация…, но ако я бе излъгал, че къщата представлява Портал? Ако просто бе поискал да я изпрати на сигурна смърт?