Крис Удинг - Отрова

А вътре я очакваше Мийб — Скелетната вещица.

— Мийб е пазителката на Портала — прозвуча в съзнанието й гласът на Миногий. — Тя е сляпа и глуха, но не се заблуждавай. Може да те подуши. Освен това има две кучета — две кучета, които ще те разкъсат на парчета, ако те докопат. И те предупреждавам, дете мое — тя винаги е нащрек за натрапници. Иска скелета ти.

— Какво трябва да сторя? — бе попитала Отрова.

— Трябва да влезеш в кулата, когато има пълнолуние, и да си тръгнеш на следващата нощ, точно в полунощ — беше прошепнал Миногий. — Така ще се озовеш във Вълшеблените владения. Всичко, което трябва да сториш, е да оцелееш дотогава. В никакъв случай обаче не се опитвай да се измъкнеш, преди да е дошло времето за това. Има… същества, които живеят в пространството между Владенията, и едва ли ще поискаш да се срещнеш с тях, повярвай ми. — При тези думи събеседникът й бе изкривил лицето си в противна гримаса, която трябваше да представлява усмивка. — Не се тревожи за Мийб, докато слънцето е високо в небето, ала кучетата никога не спят. Те са винаги нащрек.

Отрова бе поискала още подробности, но Миногий не й разкри нищо повече и накрая тя се отказа, защото не искаше да прекара и секунда повече в компанията на това разложено създание. Когато се върна при Брам, му предложи трети сребърен суверен, за да я откара до Портала. Там пътищата им щяха да се разделят завинаги, понеже тя бе твърдо решена да се отправи към Вълшеблените владения, а ловецът на духове щеше да остане в човешките.

Сега, когато моментът на сбогуването вече бе настъпил, на Отрова й беше мъчно, че никога вече няма да види отново този своенравен и начумерен човек. За краткото време, което бяха прекарали заедно, се беше привързала доста към него — може би дори повече, отколкото към Чевръстия. Брам бе споделил първото й приключение и беше до нея, когато се отправи към един свят, за който беше слушала единствено легенди и предания. И въпреки че му бе платила щедро за всяка негова стъпка, Отрова имаше чувството, че мъжът бе приел последните две монети само за да не засегне достойнството й. Девойката бе сигурна, че ако го беше помолила, ловецът на духове щеше да я закара дотук и без пари, но му бе предложила поредния суверен, за да съхрани чувството си за независимост. По някакъв странен начин Брам се бе превърнал в неин приятел и щеше да й липсва.

— Е — въздъхна Отрова, хвърляйки поглед към залязващото слънце, — май трябва да тръгвам. — Луната вече се бе издигнала в западния небосвод — съвършена окръжност, рееща се като призрак в лазурно-синьото небе. Ловецът на духове се пресегна да вземе вързопа й от задната част на каруцата и момичето забеляза, че на лицето му е изписано нехарактерно за него изражение на тъга и униние. Тя знаеше каква омраза изпитва спътникът й към Вълшеблените създания и как смята, че Отрова се е отправила към собствената си смърт. Брам бе убеден, че може да я защити, ето защо сега бе натъжен от обстоятелството, че пътищата им се разделят. Девойката пое торбата от ръцете му, преметна я през рамо и го прегърна силно. Слабата й фигура се изгуби в мечешката му прегръдка и за миг тя се замисли какво ли би станало, ако останеше тук, ако се примиреше със сегашното положение на нещата и не поемеше към ужаса, който — както знаеше — я очакваше по-нататък.

Но просто нямаше да бъде себе си, ако постъпеше по този начин.

— Когато се върна, ще те издиря — зарече се девойката.

— Недей да даваш обещания, които не можеш да удържиш, Отрова — каза дрезгаво Брам. — Отиваш във Вълшеблените владения. Времето там не тече като времето тук. Може да се върнеш още утре, а може и след сто години. — Той се въздържа да добави и третия вариант: „А може и да не се върнеш изобщо.“

— Тогава ти обещавам, че ще се опитам — заяви тя. — Ще потърся старец със стопанство нейде из най-тучните склонове на планините, който си живее съвсем самичък.

Ловецът на духове се засмя, ала в смеха му нямаше никаква радост.

— Звучи страхотно — рече той. Отрова направи крачка назад и очите им се срещнаха. Възрастният мъж я погледна с дълбока нежност и рече:

— Ти ми даде втори шанс, Отрова. Никога няма да забравя това.

— Гледай да удържиш на думата си — смигна му шеговито девойката. Тя извърна очи към свърталището на вещицата, а после пак се обърна към него. — Сбогом, Брам от Маслокожие.

— Сбогом, Отрова от Чайкино. На добър час. Мисля, че ще лагерувам тук през нощта, а на сутринта ще потегля обратно. — Той се почеса по тила и изсумтя смутено. — В случай, че промениш решението си.