Крис Удинг - Отрова

Отрова си пое дълбоко дъх. Изведнъж изпита вледеняващ страх от това, което можеше да види, когато лицето на домакина й изникнеше пред нея. Тя насочи поглед към печката, зад чиято решетка огънят продължаваше да бумти. Това поне беше нещо истинско, нещо, на което можеше да се довери. Съсредоточи цялото си внимание върху тази решетка, докато заобикаляше креслото и се настаняваше в него.

— Няма ли да ме погледнеш, дете мое? — прошепна гласът от лявата й страна. Не можеше, просто не можеше да устои да не хвърли един поглед към тази удавена, разръфана ръка, но в следващия миг отново насочи вниманието си към огъня.

— Аз… — започна Отрова, усещайки, че трябва да каже нещо, само дето не се сещаше какво. В крайна сметка произнесе единственото, което й хрумна: — Страх ме е от теб.

— Това е много мъдро — изсъска нежно гласът. — Точно така трябва да се чувстваш. Те не се страхуваха достатъчно от мен.

— Кой? — попита девойката и понечи да се обърне към зловещия си събеседник, обаче се спря в последния момент.

— Всички те — каза Миногий и махна с ръка към препарираните трофеи, украсяващи бърлогата му. Отрова вдигна очи и видя, че калмарът я наблюдава. Стомахът й се бе свил на пулсиращо кълбо. Акулата, еленът, скатът и всички други твари, чиито названия не знаеше… всички те се взираха в нея. И това не беше плод на въображението и.

— Какво се е случило с тях? — попита плахо момичето.

— Те не можаха да отгатнат гатанките ми.

В първия момент Отрова не можа да възприеме реалността на думите му. Наистина ли той бе казал това, което беше чула?

— Гатанки?

Девойката чу как дрехите на Миногий прошумоляха, докато кимаше.

— Ако отговорът ти е грешен, ще се присъединиш към тях на стената. А ако успееш да отгатнеш гатанката ми…

— Ти ще отговориш на моя въпрос — довърши Отрова, ала не можеше да се отърве от чувството, че сънува. Това определено не можеше да се случва наистина. Не го ли беше чела десетки пъти във вълшебните приказки на Чевръстия? Рано или късно участниците във всяко героично пътешествие се изправяха пред гатанка — пред някакъв възел, който трябваше да разплетат и който щеше да им помогне да преминат покрай свирепия пазител или врага, когото не можеха да победят по никакъв друг начин. Но това бяха измислици! Просто поредното клише, което нямаше нищо общо с истинския живот — като злия крал и щастливия край. — Защо? — попита Отрова.

— Защо?!? — повтори Миногий. — Не си в положение да ме питаш „защо“, дете.

Тя се намръщи и се загледа в огъня още по-настойчиво.

— Искам само да разбера — не се отказваше момичето — защо ще ми задаваш гатанка? Ако ще ми помагаш, помагай ми; сигурна съм, че вече знаеш какъв е въпросът ми. А ако ме искаш за стената си, не мисля, че ще мога да те спра. Имам пари, не може ли да се откупя? Така и двамата ще спечелим. Какво ще спечелиш ти от тази гатанка?

Известно време Миногий не каза нищо. Когато проговори, не звучеше толкова самоуверен както преди.

— Ще чуеш ли моята гатанка, или не? Все още можеш да си тръгнеш, ако желаеш, но задам ли веднъж гатанката, вече няма връщане назад.

Отрова трябваше да се примири с влудяващото чувство на безсилие, което я обзе — това все пак беше играта на Миногий и той определяше правилата й. Ето защо вдигна рамене и рече:

— Винаги съм била добра в отгатването на гатанки. — Ей сега ще проверим — процеди ехидно домакинът й и изрецитира:

— Луната — отвърна веднага девойката. — Тази беше доста лесна.

— Не ме подценявай! — кресна Миногий и студената му, мъртва ръка я сграбчи за китката, завъртайки я рязко към себе си.

Отрова изпищя, когато погледна в прогнилите очни кухини на лицето му. Кожата му беше бяла като кост, а челюстта му висеше отпуснато, сякаш бе строшена. Носът на Миногий представляваше чуканче от хрущяли, свързано с устните и веждите посредством няколко раздрани мускулни влакна, а рядката коса, подаваща се изпод качулката му, бе сплъстена и мръсна. Момичето се опита да се отскубне от хватката му, но пръстите му стискаха като менгеме. Съществото в креслото миришеше на влага и разложение и зловонието, което излъчваше, беше толкова силно, че Отрова почувства как ще повърне всеки момент.

— Погледни ме — изсъска Миногий, но девойката бе отместила взор настрани. — Някога и аз бях като теб. Млад, дързък и надменен… Мислех си, че знам всичко за света. Сега се вглеждам в ума ти, Отрова, и виждам, че се мислиш за много умна. Е, навремето и аз бях така. Мислех си, че съм толкова умен, че мога да надхитря всеки воден дух. Знаеш ли как можеш да уловиш русалка, Отрова?