Крис Удинг - Отрова

Той погледна към Отрова и тя видя, че очите му са разнежени и замечтани под периферията на шапката му.

— Мое местенце, закътано в пазвата на планините, където всичко е покрито с трева и наоколо няма никакви хора на километри разстояние…

Момичето усети копнежа в гласа му. Разчитането на чуждите емоции никога не беше представлявало проблем за нея, а и Брам имаше достатъчно открит характер. Сега обаче тя осъзна истинското значение на отношенията им. Ловецът на духове през цялото време беше знаел, че монетите, които носеше в торбата си, бяха достатъчно, за да го направят богат човек — достатъчно, за да изживее останалата част от живота си в благоденствие и разкош. Той можеше да ги отнеме от нея във всеки един момент — тя бе абсолютно беззащитна пред мъж с неговата сила и ръст. Брам обаче бе човек, който очевидно вярваше, че трябва да заработи парите си, и ето — сега беше тук с нея и двамата кръстосваха тъмните улички на Щитоград, защото бяха сключили сделка. Изправен пред най-голямото изкушение в живота си, ловецът на духове бе доказал, че не е крадец.

Но за съжаление мъжът, който изскочи от мрака до нея, беше точно такъв.

Девойката възкликна изненадано, ала той бе изключително бърз. Дори не го беше видяла как се промъква сред сенките на улицата и се снишава край колелата на талигата. С едно светкавично движение непознатият се озова на пейката до нея и преди Отрова да съумее да реагира, почувства допира на студената стомана до гърлото си.

— Разкарай се от нея, ти… — избухна Брам, пусна поводите на гринтата и бръкна под наметалото си, за да извади тоягата си.

— Внимавай! — предупреди го крадецът и притисна ножа до гърлото на Отрова с такава сила, че главата й се отметна назад. — На твое място не бих опитвал, освен ако не искаш да я разкрася с допълнителна кървава усмивка.

Теменужените очи на момичето бяха изпълнени с ужас, а ударите на сърцето й отекваха като барабани в ушите й. Беше парализирана — и умствено, и физически — и паниката тотално я бе завладяла. В продължение на няколко секунди, които й се сториха като минути, бе в състояние само да диша на пресекулки и да се накланя назад в напразните си усилия да отдалечи острата стомана от кожата си.

В този миг от страната на Брам изникна втори мъж и допря ножа си до ребрата на ловеца на духове.

— Сега гледай да се държиш по-добре — рече. — Не искаш малкото ти момиченце да пострада, нали?

— Вземете колата! — изхъхри Брам. Явно бе изплашен не по-малко от Отрова. — Вземете колата и гринтата! Само не ни наранявайте. Просто ги вземете.

Първият крадец се наведе над момичето, повдигна платнището и надзърна под него. Отрова усещаше киселия му дъх, който обливаше лицето й. В задната част на талигата нямаше кой знае какво — само няколко непродадени метални съдини с пърхащи духчета, торбата и и пътническите такъми на Брам. Във вързопа на Отрова, естествено, бяха всичките й пари, ала в момента тя изобщо не мислеше за тях. Съзнанието й бе обсебено от историята за принца и тигрите, както и от изражението на лицето на Чевръстин на фона на танцуващите пламъци от огнището, докато й разказваше.

— За какво са ни каруцата и говедото? — изръмжа първият грабител. — Имате ли нещо ценно в тия торби? Ако имате, може и да не ви срежем гръкляните.

— Да! — отвърна Брам без капка колебание. — Само не ни наранявайте!

— Аз решавам кой ще бъде наранен — изсъска крадецът.

— Ти ще… — започна Отрова и в мига, в който думите се отделиха от устните й, съжали, задето ги беше произнесла. Но вече беше прекалено късно. Нападателят насочи вниманието си към нея.

— Какво аз? — озъби й се той.

Нямаше връщане назад. Да отстъпи щеше да е проява на слабост, каквато не можеше да си позволи.

— Вие ще бъдете сред онези, които ще пострадат — заяви момичето.

— Сериозно? — ухили се крадецът и се притисна още по-плътно до нея. — И кой ще ни нарани? Ти ли?

Щом бе приела този курс на поведение, трябваше да го следва докрай.

— Миногий — рече Отрова.

Нападателят не бе достатъчно бърз, за да скрие проблясъка на страх в очите си. Освен това за девойката не остана незабелязано и движението, с което отдръпна леко ножа от врата й.

— Никога не съм чувал за него — каза мъжът.

— Лъжеш — отвърна Отрова с най-убедителния тон, на който бе способна. — Всеки тук е чувал за него. Грабителят отстъпи назад, а очите му я изгледаха заплашително. Макар че вътрешно трепереше като лист, девойката се застави да срещне погледа му, без да трепне. Това, което правеше, бе против всичките й инстинкти и ако бе сбъркала, най-вероятно в момента подписваше смъртната си присъда. Отстъпеше ли от блъфирането си обаче, едва ли тя и Брам щяха да доживеят до сутринта. Чевръстия не знаеше почти нищо за Миногий, освен името му и това, че би могъл да й помогне да намери пътя до двореца на повелителя на вълшеблените създания. Но старият пътешественик я бе предупредил да бъде много, много внимателна. Нещата, които беше чувал за Миногий, бяха достатъчни, за да го накарат да се притеснява за нея. Девойката беше готова да се обзаложи, че мрачната слава на Миногий бе още по-голяма тук, където се подвизаваше.