Крис Удинг - Отрова

Думите му трогнаха Отрова. Междувременно момичето я наблюдаваше без никакъв интерес.

— Защо искаш да идеш там? — попита я дъщерята на Сечко.

— Това си е моя работа — отсече непознатата, хвърляйки изнервен поглед към ловеца на духове. Очевидно не беше особено доволна, задето я бяха довели тук.

Отрова се замисли за момент и сама се изненада от себе си, понеже не изпитваше и най-малко желание да приеме предложението на Брам. Да се върне обратно щеше да е по-зле от това изобщо да не се бе отправяла на път. Обаче имаше едно нещо…

— Можеш ли да занесеш едно съобщение от мое име? — попита тя.

— За кого?

— За Сечко и Лайкучка.

Непознатата я изгледа студено. Имаше плашещо тъмни очи.

— Какво е съобщението?

— Кажи им… — започна Отрова и внезапно си даде сметка, че няма никаква представа какво иска да каже, нито пък знае с какви думи да ги накара да я разберат. Никога досега Сечко и Лайкучка не я бяха разбирали; тя беше странна и особена както за всичките си съселяни, така и за родителите си. Какво съобщение трябваше да им предаде, за да облекчи бремето им? В този миг Отрова изведнъж осъзна колко невъобразимо голяма беше бездната, зейнала между нея и родителите й.

— Защо просто не им кажеш, че съжаляваш? — предложи момичето с равен глас. Отрова беше изумена. Тя отвори уста, за да я попита откъде знаеше, след което я затвори отново. — Изписано е навсякъде по теб — отвърна непознатата.

Девойката с теменужените очи внезапно се почувства ужасно засрамена, задето това момиче бе прозряло емоциите й с такава лекота. Обикновено чувствата й бяха непроницаеми дори за хората, които я познаваха добре.

— Така ще бъде най-добре — рече тя. — Благодаря ти.

Непознатата кимна, след което хукна обратно към търговците на едро, които я чакаха за пътуването, без дори да се сбогува с Отрова.

Брам се почеса по тила, докато я гледаше как се отдалечава.

— Странна птица — изкоментира той.

Спътничката му бе присвила очи срещу залязващото слънце, докато се взираше в гърба на непознатото момиче.

— Забравих да й кажа как се казвам — изрече отнесено тя.

— Сигурен съм, че те ще се сетят, когато получат съобщението ти.

Отрова кимна разсеяно.

— Беше изключително търпелива, момиче — отбеляза Брам, докато гринтата теглеше опразнената от блатни духчета талига по сумрачните улици на притихналия град. Ловецът на духове бе изтощен от пазарлъците с търговците. Бяха му останали още няколко съдини, но той изобщо не се притесняваше за тях. Рано или късно щеше да ги продаде на частни клиенти. Той беше един от първите, които се връщаха от мочурищата след края на сезона, и винаги успяваше да пласира стоката си.

— Казах ти да не ме наричаш „момиче“ — напомни му Отрова. Тя разтри врата си, който се бе схванал от продължителното седене в каруцата, и попита: — А сега какво следва?

— Ами, когато започне следващият сезон, ще събера отново всичките си съдини и ще се отправя пак към мочурищата — въздъхна Брам с едва забележима нотка на примирение в гласа си.

— Имах предвид какво ще правим сега! — уточни девойката. — Мисля, че те наех да ми свършиш една работа.

Ловецът на духове се засмя тъй сърдечно, че мустаците му се разлюляха.

— Как бих могъл да забравя? Нека първо си намерим нещичко за хапване. Най-малкото ти дължа една вечеря, задето пази каруцата ми през целия ден.

— Ами Миногий? — попита Отрова.

— А — възкликна Брам и очите му проблясваха. — Той няма да се появи, докато не падне нощта.

— Познаваш ли го? — удиви се момичето.

— Узнах къде е — отвърна ловецът на духове. — Днес не се занимавах само с продажба на духчета. Макар и да подозирам, че дължа на един от търговците на едро услуга за информацията.

Отрова почувства как на лицето й разцъфва усмивка.

— Брам, ако не ме мамеше толкова нагло, щях да те прегърна.

Ловецът на духове изсумтя, а страните му поруменяха леко.

— Навярно ще преразгледаш това свое становище, след като се срещнеш с Миногий — рече мъжът. — Трябва да те науча на някои неща, докато се храним. Като това как да не бъдеш убита в Щитоград, след като се мръкне.

Нощта в Щитоград бе ужасяващо тиха. До този момент Отрова никога не си бе давала сметка колко шумни всъщност бяха блатните насекоми. Всяка нощ бе заспивала под цвърчащите трели на блатните щурци, джипирири и тръстикоплетци. Когато имаше пълнолуние, до ушите й достигаше далечното стържене на крарлите, които напъхваха косматите си, звездовидни туловища под кората на дърветата. А когато беше вкъщи, плискането на водата, проскърцването на подпорите и тихото дишане на Азалия в креватчето й бяха неизменна част от звуковата картина.