Крис Удинг - Отрова

— Чувствам се толкова… незначителна — произнесе девойката на висок глас.

— Всички сме незначителни, момиче — рече Брам, облегнат на паянтовия парапет на подемника. Явно не се притесняваше особено от невъобразимата бездна под краката им.

Събеседничката му пристъпи предпазливо напред и надзърна надолу.

— Искам да спреш да ме наричаш „момиче“ — заяви Отрова, най-вече, за да разсее неестествения страх, който я бе обхванал, а не, защото това наистина я дразнеше.

Ловецът на духове изсумтя.

— Според мен звучи по-добре от Отрова — отбеляза той. — Какво те прихвана, че реши да се закичиш с подобно име?

— Теб какво те интересува? — попита тя. — Доколкото си спомням, го съобщи на онзи страж с голямо удоволствие.

Спътникът й се намръщи.

— Просто не можах да измисля нищо по-добро — обясни той. — Не исках да изострям допълнително подозренията му. Ако бях рекъл, че си от мочурищата… Ами, тук почти не идват блатни жители, защото те не обичат да напускат домовете си. А ако ти не си моя дъщеря… и въпреки това пътуваме заедно… хммм… — Отрова видя как придружителят й се изчервява като червено цвекло над белите си мустаци и прихлупва още по-ниско периферията на шапката си. — Не ми задавай неудобни въпроси.

Девойката се загледа в пейзажа, разпрострял се под тях. Беше изненадана да открие, че първоначалният й страх е отшумял и сега изобщо не се чувства притеснена, въпреки че подемникът им продължаваше да трака, да дрънчи и да се люшка, докато светът отдолу се смаляваше. Тя погледна към Брам и му се усмихна.

— Мисля, че това ми харесва — заяви.

— Гледай ти! — възкликна ловецът на духове. — Мога да се обзаложа, че ти не си създадена за мочурищата. Никога досега не съм срещал блатник, който да не е напълнил гащите в мига, в който се е издигнал толкова близо до небето. — Страните му отново поруменяха и той побърза да добави: — Извинявай за грубия език.

Отрова го изгледа и той видя, че на лицето й е изписана искрена изненада.

— Но, Брам, аз съм твърдо убедена, че под мустака ти се крие истински джентълмен!

При тези думи ловецът на духове стана още по-червен, извини се отново и отиде да провери как гринтата понася издигането във въздуха.

Отрова даде всичко от себе си, за да прикрие удивлението си от Щитоград и обитателите му, ала подозираше, че усилията й не са кой знае колко успешни. Брам изглеждаше изключително доволен от себе си и непрекъснато й хвърляше любопитни погледи, а когато тя го стрелваше с теменужените си очи, се усмихваше под мустак. Ловецът на духове подкара каруцата си по главната улица на града, където се смесиха с натовареното движение. Девойката никога досега не бе виждала толкова много хора на едно място, нито пък имаше представа за оглушителната врява, която вдигаха — човешките викове се смесваха с цвиленето на конете и крякането на гринтите и в резултат се получаваше невъобразим шум. Отрова бе свикнала с размъкнатите, невзрачни дрехи на блатните жители — в Чайкино всички тъкани се изработваха според грубите възможности, които предоставяше суровата природа, а ярките цветове се избягваха, защото привличаха мухи, оси и други, далеч по-опасни гадини. Явно в Щитоград нямаше подобни ограничения, защото тоалетите на минувачите бяха поразително ярки и пищни. Надиплени рокли с буфан-ръкави, ризи с големи деколтета и плисирани краища, високи шапки и меки кожени обувки — всичко беше толкова претрупано, че чак й изглеждаше нелепо.

Много повече бе впечатлена от самия град. Навсякъде около себе си виждаше метал — сравнително рядък и не особено често употребяван материал в мочурищата. Внушителни железни кули се издигаха към небесата редом с масивни куполи от потъмнял бронз, чиито комини бълваха бяла пара. Огромни бутала, прикрепени към тумбести постройки, се движеха нагоре-надолу, подобно на краката на гигантски подути паяци. Улиците се пресичаха под най-различни ъгли, а сградите се сливаха и застъпваха една с друга, сякаш градът се беше разтопил и после бе застинал в нови, причудливи форми. Къщите нямаха нищо общо с еднообразните, безлични колиби от Черните блата — всяка постройка бе различна. Някои бяха тумбести и яйцевидни, други — източени и триъгълни като величествени пирамиди, а трети — ниски и непретенциозни. Отгоре на всичко пред дюкяните и магазинчетата съскаха и примигваха необикновени табелки, захранвани от странна енергия.

— Това ли очакваше? — попита Брам.