Крис Удинг - Отрова

Накрая девойката се надигна от мястото си край огъня и се приближи до каруцата. Под платнището имаше място, където Брам държеше хранителни припаси и различни принадлежности за пътуванията си. Тя ги свали на земята до огъня, след което се намести с одеялото си на вече освободеното пространство и дръпна платнището отгоре си. Металните съдини издрънчаха, докато се завиваше, ала не успяха да смутят съня на ловеца на духове. Съвсем скоро Отрова вече се унасяше в уютния и топъл пашкул, който си бе направила, заслушана в равномерното дишане на гринтата и пърхането на блатните духчета в металните им затвори.

Скоро Отрова съвсем изгуби представа за броя на дните и единствено напрегнатият размисъл й показа, че е изминала седмица, откакто Азалия бе похитена от Плашилището. Цяла седмица, преминала с мудното темпо на ципестите крака на гринтата — нарушавано само от случаите, когато спираха да пренощуват, или когато колата затъваше в калта и трябваше да я измъкват оттам. Девойката мислеше за сестричката си — през какво ли преминаваше в момента, — но осъзна, че изобщо не може да си представи. Не знаеше нищо за привичките на вълшеблените създания. В нито една от легендите и преданията за подхвърленици не се споменаваше какво се случва с похитените деца. И въпреки че се чувстваше малко виновна за това, пътуването всъщност й харесваше.

О, то беше тежко и съпроводено с множество неудобства — нямаше спор за това. Мухите и комарите ги хапеха през целия ден и всяка сутрин тя се събуждаше схваната от прекараната в каруцата нощ. Брам нито веднъж не повдигна въпроса защо всяка заран намира пътническите си такъми и провизиите си на прилежно подредена купчинка край огъня, но не престана да ги връща на предишното им място и Отрова всеки път ги смъкваше на земята, за да си освободи пространство за нощувка. Последната нощ се изсипа изключително проливен дъжд и тя чу как спътникът и ругае, докато снове насам-натам и се опитва да намери сухо местенце за вързопите и одеялата, които девойката бе преместила. Накрая ловецът на духове отметна платнището, под което лежеше момичето, и я изгледа намръщено, докато от периферията на шапката му се стичаше вода.

— Нещата ми са мокри! — изръмжа той.

— Както и аз… вече — отвърна сънено Отрова. — Как е там долу, между другото?

Брам изпуфтя недоволно и отново я покри с платнището. Тя така и не разбра как е успял да запази такъмите си сухи, но го чу да се суети в другия край на каруцата и предположи, че е извадил палатката си и ги е прибрал на нейното място. Не че я интересуваше особено, тя поне беше суха. Едно на нула за блатните жители, помисли си дяволито и отново се унесе под равномерното барабанене на дъжда.

Ала дори всички тези неудобства не бяха в състояние да помрачат гордостта и въодушевлението, които изпитваше задето се бе отдалечила от Чайкино, от Лайкучка, от селяните, които я презираха, и от Черните блата изобщо. Тя се опитваше да не витае в облаците, ала просто не можеше да се въздържи да си фантазира за вещици, тролища, силни герои и хитроумни героини.

„Глупаво момиче, скастри се Отрова. Това са само приказки.“ Ала въпреки това някаква частица от нея не мислеше така.

Брам също се оказа добра компания. Макар и да беше мълчалив и затворен по природа, той отговаряше с охота на всички въпроси, зададени му от Отрова. Гладът й за онова, което наричаше „външния свят“, беше ненаситен, и тя слушаше с интерес дори най-баналните истории, които й разказваше. Ала въпреки че говореше надълго и нашироко за местата, които бе посещавал, и за хората, които бе срещал, той никога не й зададе и един-единствен въпрос — дали защото не го интересуваше дали защото гледаше да се държи учтиво — и това я устройваше напълно. По едно време Отрова реши, че Брам е добър човек. Е, малко саможив и груб на моменти, но честен и почтен. Тя не беше толкова наивна, че да не се замисли какво би могло да се случи между едър и здрав мъж като него и младо момиче, и то при положение, че се намираха в затънтените мочурливи дебри, където никой не можеше да й се притече на помощ, ала ловецът на духове нито веднъж не я накара да се чувства застрашена по какъвто и да е начин. Беше пладне и денят бе необичайно слънчев, когато спътникът й обяви, че всеки момент ще могат да зърнат Щитоград. Отрова усети как сърцето й подскочи и се приведе напред, взирайки се в дърветата пред тях. Те оредяваха постепенно през целия ден, а земята бе станала достатъчно твърда, че да може да се нарече път. Девойката зачака нетърпеливо, а от време на време Брам й хвърляше дяволити погледи, радвайки се на вълнението й. Колелата на каруцата напяваха проскърцващата си мелодия, а Отрова изпъваше все повече и повече врата си в усилията си да мерне бленуваната цел. Накрая Брам просто не издържа.