Крис Удинг - Отрова

— Някой знае ли защо е станало така? — попита момичето. Брам изсумтя въпросително и тя трябваше да уточни: — Защо земята е пропаднала по този начин?

Ловецът на духове отново обърна поглед към тътрещата се гринта, която ги отвеждаше все по-близо до скупчените една до друга постройки.

— Има множество легенди и предания — рече. — Винаги е имало и ще има. Аз обаче не им обръщам особено внимание.

Отрова се почувства малко разочарована от отговора му, ала скоро забрави за него, понеже бяха доближили достатъчно подножието на стената и влязоха в полезрението на стражите. Един от тях веднага се насочи с енергични крачки към тях и девойката забеляза, че носи шлем, който откриваше единствено брадичката и устата му, а бронята му представляваше комбинация от метални наколенници и кожена ризница. Това доста се разминаваше с представата й за излъсканите до блясък доспехи, които според нея носеха стражите.

— Назовете имената и занятието си — нареди мъжът с металния шлем.

— Брам от Маслокожие, ловец на духове — обяви Брам. — А това е Отрова, моя дъщеря.

Девойката дори не повдигна вежда при тази лъжа. Стражът я изгледа подозрително, а тя отвърна на изпитателния му поглед със смущаващия взор на теменужените си очи.

— Отрова — повтори той с привидно безразличен тон. — Доста необичайно име си избрал за детето си. Навярно много я обичаш.

— Тя е истинско съкровище — съгласи се Брам, без да обръща внимание на сарказма в думите му.

Стражът въздъхна и отиде до задната част на каруцата, като отметна платнището и надзърна вътре. Сетне се пресегна, взе една от металните съдини и я доближи до ухото си. Това явно го задоволи, защото я върна при останалите и отново се обърна към Брам.

— Можете да продължите — махна с ръка въоръженият мъж и ловецът на духове дръпна рязко поводите на гринтата. Добичето нададе гърлен кудкудякащ звук и запристъпва бавно напред. В продължение на двайдесет-тридесет метра Брам и Отрова мълчаха — искаха да са сигурни, че стражът няма да ги чуе.

— Тя е истинско съкровище — изимитира спътника си момичето и ловецът на духове избухна в смях.

Когато влязоха в голямата желязна постройка, където отиваха всички пътници, тътенът и бумтенето станаха оглушителни. На всичко отгоре тук беше тъмно и задушно. Трябваше да се наредят зад другите превозни средства и да зачакат, докато подемниците се товарят при всяко спускане. Щом дойде техният ред, Отрова се загледа в съоръжението, където трябваше да се качат, и изведнъж се почувства благодарна, задето бе толкова сумрачно. Така поне притесненията й нямаше да си личат. Подемникът изглеждаше толкова крехък и нестабилен — една метална платформа с плосък под и паянтови парапетчета по краищата. Брам подкара гринтата натам и неколцина плувнали в пот помощници се заеха с добичето, за да го задържат неподвижно. Още две талиги, и двете запрегнати с коне, се качиха на тяхната платформа, докато Брам и Отрова слизаха от капрата. Незнайно защо девойката имаше чувството, че на металната платформа ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото в колата. В следващия момент вратите на подемника се затвориха и Отрова усети как стомахът й се присвива. Сетне подемникът се люшна рязко напред, огромните зъбчати колела на двигателя му се завъртяха и те започнаха да се издигат бавно нагоре.

В първите няколко секунди бяха заобиколени единствено от полумрака и грохота на машините; после обаче всички шумове секнаха внезапно в мига, в който платформата им мина през широкия отвор в покрива и те се озоваха сред чист въздух и ярка слънчева светлина. Момичето видя как сградите под тях се отдалечават с плашеща бързина, а дърветата, които й бяха изглеждали толкова високи, изведнъж й се сториха малки. За първи път през живота си Отрова се издигаше над покрова на Черните блата и дъхът й отново замря.

Беше… необятно. Всяка секунда от живота и, всеки удар на сърцето й бе отеквал под тази прекрасна, безпределна зелена безкрайност, под този необозрим балдахин от усойни дървеса, прорязван от тинести реки, за чието съществуване тя дори не бе и подозирала. Колкото по-високо се издигаше подемникът им, толкова по-голяма част от мочурищата се разкриваше пред очите й, а най-отдалечените им части се мержелееха в далечината. Колкото и да се напрягаше обаче, Отрова не можеше да зърне внушителната стена, която ги обграждаше от другата страна — вероятно тя просто бе скрита от извитата линия на хоризонта.