Крис Удинг - Отрова

Грабителят сякаш се взираше в нея от цяла вечност. Тя забеляза колко бързо пулсират слепоочията му. Дали не бе отишла прекалено далеч, когато го беше обвинила в лъжа?

— Говори бързо, малка вещице — изсъска той. — Преди да съм изчегъртал очичките ти с ножа си.

Брам я наблюдаваше с изражение на неверие и ужас. Собственият й скалп бе настръхнал от сковалия я страх, ала въпреки всичко тя намери сили да заговори с пресъхналата си уста.

— Това е Брам, най-добрият ловец на духове във Владенията. Отзад в каруцата, в тези метални съдини, са най-хубавите му блатни духчета. Миногий иска да купи някои за фенерите си, ето защо ми гласува доверие да му избера най-добрите.

— Гласувал ти е доверие? — изсумтя крадецът. — Че ти каква си?

Отрова изправи гордо глава.

— Аз съм му племенница.

Грабителят не се засмя, както бе очаквала. По-скоро изглеждаше объркан. Той хвърли поглед към своя събрат, който само вдигна рамене.

— Миногий няма племенница — заяви, но вече бе изпуснал момента, за да звучи убедително. Отрова веднага се възползва от предимството.

— И ти си абсолютно убеден в това, така ли? Защото си близък приятел на Миногий? Я не ме лъжи — подхвърли пренебрежително тя. — Та ти си просто един боклучав обирджия, когото чичо ми дори няма да забележи.

Очите на мъжа проблеснаха, а почернелите му зъби се откриха при озъбената му гримаса.

— Внимавай какви ги дрънкаш — изръмжа той, ала ножът му вече не бе допрян до гърлото й.

— Ако тези блатни духчета не стигнат скоро при чичо ми, мога да те уверя, че той ще бъде много ядосан — заяви момичето с изключително спокоен глас, въпреки че в стомаха й пърхаха и летяха като бесни десетки пеперуди. — И със сигурност ще ви опиша добре пред него.

Първият крадец изруга под нос и се пресегна към металните съдини зад гърба й.

— Тука ли са? — подхвърли той. — Блатните духчета? Само ще им хвърля един поглед да видя дали ми казваш истината.

Грабителят завъртя капака на съда, ала го направи прекалено бързо. Вместо да открехне малък процеп, през който да надзърне вътре, той го отвори изцяло. В следващия миг блатното духче беше навън — искрящо, преливащо в синьо и пурпурно кълбо, което описа грациозна парабола в нощното небе и се изгуби зад покривите на сградите, понасяйки се с шеметна бързина към Черните блата.

За момент крадецът приличаше на момченце, което току-що е строшило любимата чиния на баща си.

— Доволен ли си сега? — предизвика го Отрова. — Защо не ги отвориш всичките? Миногий ще си приспадне разходите от кожата ти.

— Голяма уста имаш, вещице — процеди през зъби мъжът, но силата бе напуснала гласа му. — Някой ден ще те вкара в гроба.

След тези думи той махна на спътника си, двамата нападатели скочиха на земята и се изгубиха сред сенките.

Брам въздъхна толкова тежко, сякаш бе сдържал дъха си по време на целия разговор. Той надзърна предпазливо през рамо, след което погледна към Отрова. Накрая поклати глава и взе поводите на гринтата. Добичето, което бе чакало търпеливо през цялото време, отново запристъпва бавно напред.

— Това беше глупав риск — смъмри я той.

Отрова отметна дългата си коса зад ушите и докосна гърлото си там, където ножът бе оставил белег.

— Ти беше готов да им дадеш всичките ми пари — рече девойката. — И всичките свои пари. Какво стана с мечтата ти? С риска, който си струваше да бъде поет?

Ловецът на духове се намръщи и приведе широките си рамене напред.

— Какво изобщо те накара да постъпиш по този начин?

— Принцът и тигрите — отвърна тя. — Една стара история, която Чевръстия ми разказа в Чайкино. Принцът трябвало да мине през един коридор, пълен с гладни тигри. Успял да го направи, като се престорил на още по-свиреп тигър.

— Това е само някаква си приказка — изсумтя Брам. — В истинския живот тигрите са го изяли.

Отрова вдигна рамене.

— Приказка или не, важен е смисълът — отбеляза тя. — Хората не знаят как да реагират, ако ти не се държиш тъй, както очакват. Няма значение какъв си, а как се държиш.

Изражението на спътника й показа ясно какво мисли за тази идея.

— Е, поне вече знаем едно нещо за Миногий — изтъкна накрая той. — Хората се страхуват от него. А това означава, че и ние би трябвало да се боим от този човек.

Срещата им с крадците явно бе поразчистила улиците и те се добраха необезпокоявани до бърлогата на Миногий — невзрачна врата в средата на неосветена веранда, погребана под огромни еркери, над които се издигаха множество тераси. Брам я разпозна по емблемата на вратата — два преплетени кръга. Отвън нямаше никой, а и самата улица бе призрачно тиха.