Крис Удинг - Отрова

В Щитоград тишината изглеждаше по-шумна от всичко, което бе чувала някога. Едва доловимото скрибуцане на колелата, сумтенето на гринтата и дори шумоленето на рунтавото палто на Брам й се струваха оглушителни. Какофонията на насекомите от мочурищата бе заменена от монотонното бръмчене на машините, намиращи се в съседство. От време на време то бе нарушавано от изскърцването на врата или пиянски вик. Останалото бе мълчание.

Пътуваха бавно, като се оглеждаха внимателно наоколо, защото на няколко пъти предизвикаха интереса на най-различни групички, чиито представители се обръщаха и ги гледаха заплашително. Ярко-осветените табели над тъмните бърлоги съскаха и примигваха, докато минаваха покрай тях. Отрова и Брам седяха на капрата, загърнати в дебели рунтави наметала, и се опитваха да не обръщат внимание на арогантните погледи, вперени в тях.

— Опитай се да не изглеждаш изплашена — й беше казал ловецът на духове. — Не избягвай погледите им, но и недей да ги гледаш в очите прекалено дълго. Когато отклониш взор от техния — по-добре да го направиш първа, понеже те никога няма да го сторят — насочи погледа си напред, разбра ли? Не надолу, а напред. Погледът надолу означава подчинение и слабост. Трябва да изглеждаш така, сякаш имаш пълното право да бъдеш тук, но не бива да ги предизвикваш. Разбираш ли?

Тогава Отрова не бе кой знае колко сигурна, че разбира, ала все пак беше кимнала. Сега обаче разбра. Не смееше да игнорира навъсените погледи, които ги следваха, но и не смееше да ги посрещне, за да не се възприеме като предизвикателство. Това й напомни за една стара история, която беше чула от Чевръстин преди доста време — в нея се разказваше за принца на някаква екзотична страна, комуто се наложило да премине през клетка, пълна с гладни тигри. Девойката си спомни как бе карала стареца да описва отново и отново чудните зверове с тяхната ивичеста козина и смъртоносни движения, и си каза, че вече знае как се е чувствал въпросният принц.

Улиците сякаш се стесняваха и сградите от двете им страни като че ли надвисваха застрашително над тях, а фенерите ставаха все по-малко и все по-редки. Брам си даваше вид, че знае къде отиват, но начинът, по който пръстите му се свиваха и отпускаха около тоягата, скрита под наметалото му, издаваше колко напрегнат бе всъщност. Вече се намираха в бедняшките райони на града, където причудливите, издигнати хаотично постройки на Щитоград бяха започнали да се срутват една връз друга. От решетките на уличните шахти се издигаше пара, а покрай канавките сновяха едри плъхове. Колелата на каруцата проскърцваха, както обикновено, и гринтата не обръщаше никакво внимание на обстановката, ала кожата на Отрова бе настръхнала от натрапчивото предчувствие за опасност.

— …трябва да е пълен глупак, за да се навие да дойде тук… — измърмори на себе си ловецът на духове, изгърбен на мястото си.

— Знаеш ли къде е Миногий? — попита девойката.

— Зная само това, което ми казаха — отвърна Брам. — И дано наистина имаш основателна причина да го видиш. Ще благодаря на щастливите си звезди, ако се измъкнем живи оттук.

— Тогава защо изобщо дойде? — попита момичето, най-вече, за да чуе звука от собствения си глас, а не, защото толкова й се искаше да разбере.

Спътникът й подкара гринтата по една тясна и, както се оказа, доста неравна уличка, от чиито дупки и бабуни талигата се затресе и задрънча, заплашвайки да ги събори от капрата.

— Аз съм обикновен човек, Отрова — рече Брам. — И си мисля, че ти си честно момиче, което ще удържи на думата си, след като я е дало веднъж. Един сребърен суверен представлява това, което изкарвам за една година. Разбираш ли?

Спътничката му кимна. Цяла година труд. Малката монетка в джоба й олицетворяваше една година работа за този човек. Светкавичните изчисления, които направи наум за онова, което й беше дал Чевръстин, я накара да потрепери вътрешно. Или Брам беше прекалено беден, или старият пътешественик — много богат.

— А два сребърни суверена — рече Брам с приглушен глас — два сребърни суверена и парите, които изкарах днес… Това означава много за човек като мен. С тази сума мога да си купя къща. Може би дори стопанство. Мога да продам тази стара каруца и тази упорита гринта и да се махна оттук, преди да е станало твърде късно. Мочурищата не са за хората, а аз остарявам. Всяка година, когато се връщам там, рискувам да пипна я блатна охтика, я черногной, я нещо друго, което човек може да прихване там. И всяка година положението става все по-лошо.