Крис Удинг - Отрова

Девойката щеше всеки миг да се разплаче от страх, но стисна зъби и успя да отговори.

— С гатанки… — изхлипа тя.

— С гатанки, да — кимна зловещата твар в креслото. — Подмамваш ги с гатанки. Въобразявах си, че мога да плувам в реката и когато тя се появи, така да я омая с гатанки, че да успея да я изкарам на брега. Тогава русалката щеше да стане моя жена и да прави онова, което й казвам, до края на живота си. Нямаше ли да е чудесно, а?

— Тя те е удавила…

— Аз обърках една от гатанките — въздъхна Миногий с глас, преливащ от омраза. — Познавам прекрасно всички предания, но в нито една легенда не се споменава и думичка за това! Тя бе толкова красива, толкова прелестна… Но аз трябваше да запомня твърде много гатанки, а тя отговаряше с такава бързина на всяка от тях, че накрая забравих един от стиховете… — пръстите на Миногий разхлабиха хватката си, Отрова изскубна ръката си и веднага я притисна към гърдите си. Събеседникът й не й обърна никакво внимание, главата му бе клюмнала надолу и качулката закриваше лицето му. — Тогава тя се превърна в чудовище — продължи да разказва той. — Възвърна истинския си облик — на страховита твар с огромни нокти и зъби. Да се продънят в земята дано всички вълшеблени твари! Тя ме удави, да, но това не беше краят. Реката също бе вълшеблена, а там смъртта не е последната страница. След безброй дълги седмици най-накрая успях да избягам, когато друг глупав клетник дойде да изпробва късмета си. Тъй аз се озовах тук и продължих да задавам гатанките си. Вълшеблената река те променя завинаги, дете мое. Въобразявах си, че зная всичко, но, също като теб, се оказа, че не зная нищичко!

Девойката продължаваше да трепери, но вече не се страхуваше толкова от уродливата твар в креслото. Изгаряше от желание да се махне от това място, ала имаше да свърши още едно нещо, преди да го стори.

— Отгатнах гатанката ти — рече тя. — Сега ти трябва да отговориш на въпроса ми.

Миногий се бе изгърбил в креслото си и изглеждаше дребен и немощен.

— Следвай пътя на север в продължение на три дни, докато зърнеш голяма кула, издигаща се на билото на хълм. После поеми на запад и дръж тази посока за един ден. Там ще откриеш Портала.

— Какъв портал? — попита Отрова.

— Из Владенията има много места, където двата свята се допират един до друг. По тези места, когато обстоятелствата са подходящи, човек може да премине от човешките Владения във Вълшеблените.

— Значи ще мога да се прехвърля във Вълшеблените владения чрез този портал?

— Зависи… — изкиска се ехидно Миногий — … от това дали онази ще те спипа, или не.

— Ето — рече Отрова и му подаде монетите. — Два сребърни суверена за предишните услуги и трети, задето ме докара дотук от Щитоград. Заслужи си ги.

Брам я остави да пусне трите сребърника в широката му длан, зареял скептичния си поглед в порутената постройка на върха на хълма. На фона на заобикалящите я поля, ширнали се под ярките слънчеви лъчи в тази прохладна вечер, тя изглеждаше като противен струпей.

Девойката затвори пръстите му около монетите и извърна глава, за да проследи посоката на погледа му. В същия момент тъмните й коси се развяха от нежния повей на вечерния бриз.

— Предполагам, че едва ли бих те изкушила с четвърти суверен? — попита тя с леко шеговит тон.

— Не бих отишъл там и за всичките пари на Владенията — заяви ловецът на духове и прибра суверените в кесията, висяща на кръста му. Той потупа разсеяно гринтата по главата, понамести шапката си и намръщи. — Ако не те познавах толкова добре, щях да се опитам да те разубедя. — Отрова само вдигна рамене. — Поне ми кажи защо — помоли я мъжът. — Така и така няма да се видим отново, затова поне ми защо.

— Вълшеблените твари отвлякоха сестра ми — въздъхна девойката. — Искам да си я върна.

— Ясно — кимна ловецът на духове и от начина, по който произнесе тази думичка, Отрова почувства, че разбираше. Те постояха заедно още известно време, гледайки безмълвно към занемарената сграда. Тя бе доста голяма и изглеждаше тъй, сякаш всеки момент ще се срути под собствената си тежест — уродливо стълпотворение от разкривени кули и тераси, оплескани със сажди прозорци и почернели фронтони. Цялото това съоръжение като че ли се разрастваше във въздуха и създаваше впечатлението, че горната му част е значително по-широка от основата. Дори посред бял ден Отрова имаше натрапчивото усещане, че постройката очаква и дебне търпеливо поредната хапка, която ще влезе вътре в нея. Бе заобиколена от лошо издигната ограда, изпъкваща на фона на синьото небе, но тъй като слънцето заслепяваше девойката, тя не можеше да прецени от какъв материал точно бе направена (сигурна бе обаче, че не е дърво). Значи това беше Порталът — мостът между човешките и Вълшеблените владения.