Крис Удинг - Отрова

Спускането изобщо не се оказа толкова трудно; големината на шахтата бе идеална, за да се движи вътре с помощта на ръцете и краката си, а наклонът бе достатъчно полегат, за да не се подхлъзне и да се пребие на дъното й. Въпреки това момичето беше изплашено и само благодарение на това, че избягваше да мисли какво я чака, успяваше да се застави да продължава напред. Тунелът бе лишен от каквото и да е осветление и единствената светла искрица, разпръскваща мрака, идеше от четириъгълния отвор, гледащ към синьото небе. Тази светлинка й помагаше да не се чувства напълно сляпа и й показваше, че с всяка стъпка се отдалечава все повече от нея. Отрова имаше чувството, че пълзи из гърлото на къщата, което ще я отведе до студения й търбух, откъдето едва ли щеше да се измъкне. Отгоре на всичко въображението й започна да рисува картини на Скелетната вещица и кучетата й, които я очакват в края на улея — старицата се хили и точи ножовете си, предвкусвайки сладкия залък, който идва доброволно в бърлогата й.

В този момент краката й докоснаха някаква изпъкналост и тя осъзна, че това е вързопът й. Девойката изруга под нос. Ами ако шахтата бе зазидана? Значи не беше улей за въглища, както бе очаквала. Тя отмести едното си стъпало от торбата си и го притисна до препятствието. Чу се скърцащ звук. Дърво. Не беше трошливо като капака на повърхността, но поне бе тънко.

„Надявам се наистина да е глуха“, помисли си Отрова и срита с всичка сила дървената преграда. Тя се продъни с пукот, който я накара да изтръпне, но сега поне имаше слаба светлинка пред себе си и предположи, че тя идва от подземието на къщата. Момичето наостри уши и се ослуша внимателно, но дори кучетата да я бяха надушили, засега нямаше и помен от тях. Единствено сърцето й блъскаше като обезумяло в гърдите.

Наложи се да срита още две дъски, за да промуши торбата си през отвора и да се промъкне след нея. След всяко движение, което правеше, се спираше и напрягаше до крайност слуха си, но мъртвешката тишина, обхванала бърлогата на вещицата, не бе нарушавана от нищо — дори и от далечно проскърцване на прогнила дъска.

Кошът или сандъкът, където се бе изпразвал улеят за въглища, отдавна бе премахнат, ето защо Отрова се озова на покрития с каменни плочки под на сумрачното подземие. Мащабите на това място отново я поразиха — тук тя бе истинско дребосъче и дори тухлите изглеждаха внушителни в сравнение с нея. Беше хладно и миришеше на застояло. През мътните стъкла на прозорците нахлуваше мъждива светлина и благодарение на нея Отрова видя чувалите с въглища, наредени до стените. До тях имаше и други чували, най-вероятно пълни със зърно или овес. Каменно стълбище водеше до една потънала в мрак врата, разположена под самия таван на мазето.

Девойката отново се заслуша в призрачната тишина, обгърнала мястото. Вече беше вътре. Каквото и да се случеше, поне щеше да е тук до падането на нощта. Тя прецени, че имаше най-малко един час до мръкване, през който можеше да промени решението си и да се махне. След изтичането на този срок бягството отпадаше категорично като вариант. Отрова си припомни предупреждението на Миногий за съществата, бродещи в пространството между човешките и Вълшеблените владения, и се зачуди дали щяха да са по-ужасни от Скелетната вещица. Сетне се замисли и за Брам, който стоеше някъде отвън и я чакаше.

Част от нея се двуомеше дали да не остане в мазето — да се сгуши в някой ъгъл и да изчака там, докато настане времето да продължи напред. По този начин и улеят, през който беше влязла, щеше да й бъде под ръка, и можеше да го използва като изход. Момичето обходи с поглед помещението, преценявайки плюсовете и минусите на тази идея, но само след няколко секунди беше принудена да я отхвърли. В сутерена просто нямаше къде да се скрие, като се изключеха няколкото нахвърлени един върху друг чували; оттам навярно щеше да успее да се изкачи обратно по улея, но едва ли щеше да го направи достатъчно бързо, че кучетата да не я настигнат, в случай че нахлуят изневиделица в помещението. Явно трябваше да си потърси по-добро скривалище.

„Само ще хвърля един поглед наоколо“, каза си тя, за да успокои импулса си за бягство. „А след това ще реша какво да правя.“

Отрова се заизкачва по стълбите с гигантски крачки. На върха се спря и за пореден път наостри уши, ала отново чу единствено тишината. Вратата имаше медна дръжка, разположена на височината на очите й. Тя я натисна надолу и я открехна навътре. Девойката надзърна предпазливо в открилия се процеп.